Безсънни нощи, мръсни пелени, колики, кърмене… Всичко това ви е до болка познато, ако вече сте родители, а и все още да не сте, със сигурност поне част от вашите приятели вече са и колкото и да не сте „в час“, във все по-редките ви мигове заедно, вероятно ви се налага да слушате предимно за това каква лудница е родителството.
Има обаче няколко теми, по които дори най-ентусиазираните и откровени родители избягват да говорят.
Да, точно така! Родителството има повече от едно лица. Има и тъмна страна, за която обикновено си мълчим, особено пред приятелите ни, на които тепърва предстои да станат родители.
И така – сваляме маските, за да се опитаме да си признаем за истинските родителски страхове, съмнения и истини, за малцина знаят и упорито не си признават.
1. Понякога съжаляваме, че сме станали родители
Естествено, това откровение е много трудно за изказване на глас. На първо място, защото на повечето ни събеседници, то би се сторило прекалено жестоко. Но, вярвате или не, всеки родител поне веднъж в живота си като такъв, е бил спохождан от подобна мисъл. Вероятно за част от секундата, но спохождан … Това са и онези мигове, в които се затваряме в банята, за да си поплачем, без никой да ни види, заради пропуснатите планове и неосъществените мечти. Това са моментите, в които вътрешният ни предателски глас ни пита назидателно: „Защо, защо ти трябваше да ставаш родител? Това ли е най-важната ти мисия на този сват?“
2. След като вече имаме собствени деца, преставаме да харесваме децата на другите
Чуждите деца, преди да имаме свои, изглеждат толкова невинни и съвършени, че освен да ги обича човек, няма какво друго да ги прави. Раждането на свои, обаче, рязко променя тази идилична картинка! Проблемите са повече от усмивките, освен това откриваме, че децата, дори най-малките, съвсем не са толкова невинни и съвършени, колкото сме смятали до скоро. Истината е, че те просто са малко по-малко несъвършени от възрастните. Останалото е хленчене, капризи, тръшкане, лигавене, ревове и не на последно място, патологична ревност към собствените им родители.
3. Родителството ни лишава от приятелите ни
Колкото и големи купонджии да сме, няма защо да се лъжем, дойдат ли децата, картинката се променя из основи. Родителството преформатира живота ни и за жалост голяма част от приятелския ни кръг просто ни изоставя, с особена сила това важи за онези, които все още нямат деца. Някои може и да се завърнат след години, но повечето не намират път назад в живота ни. Това има и своите ползи, така поне сме сигурни в лоялността на онези, които останат с нас.
4. Родителството е жертвоприношение.
На първо място жертваме себе си, интересите си, голяма част от мечтите си. Обикновено се налага да се откажем от нещата и хората, които някога сме обичали.
5. Осъзнаваме, че родителството съвсем не е всичко.
И не бива да бъде единствено и всичко! Ако се фокусираме единствено в отглеждането на деца, със сигурност ще загубим себе си, независимо, че те обикновено превземат цялото ни време, всичките ни мисли и чувства, децата не са част от нас, не са наше продължение. Да, ще ги обичаме, ще ги подкрепяме, ще се радваме и ще бъдем щастливи с тях, но винаги трябва да оставяме отворена вратата към собствената ни същност, с която ще продължим да живеем и след като децата ни пораснат и ни напуснат.
6. Един ден ще осъзнаем, че не познаваме собственото си дете
В родителството не липсват моменти на разочарование и огорчение. Да, от собствените ни деца. Когато пораснат, те вече имат свои приятели, интереси, идеи, мечти и много вероятно те изобщо да не съвпадат с нашите, нито с намеренията ни за нашите деца. Осъзнаването на това е плашещ момент, който може да ни накара да се страхуваме, но ако успеем да надскочим себе си и ги приемем за естествени, те могат да ни се сторят и прекрасни.
7. Ще научим странни, невъзможни истини за собствените си родители
Едва след като ние самите станем родители, можем да погледнем на собствените си родители по нов начин, през лупата на родителството ще видим техните грешки, които са допуснали спрямо нас самите, в нашето детство. И въпреки това ще направим същите грешки като тях. Това ще ни причини сериозни емоционални сътресения, но ще трябва да ги приемем като част от естествения ход на собствения ни живот.
8. Ще открием, че не сме прекрасни хора
Чудили ли сте се как е възможно някой да вика на детето си или да го разтърсва енергично, докато то плаче, с идеята, че така ще го принуди да спре? Вероятно да, но след като се сдобихте с ваше собствено дете, тази сцена вече не ви е непонятна, нали?
Ако някой ни каже, че никога не е изпадал в истерия, не е викал и хвърлял, ще излъже. Поне веднъж, на всеки от нас се е приисквало да затвори безутешното си дете в килера или гардероба и да затвори вратата, а след това да седне от другата страна и да се разреве с глас.
9. Майчинството е двулико
От една страна ни изпълва огорчение, негодувание и свирепа нервност, от друга – нежност, удовлетворение и блаженство. И така, всеки следващ ден.
10. Майчиното сърце е самотен бегач
Всеки път, когато са болни, когато страдат, когато ги боли, сърцето ни се къса със същата болка и страдание. Когато пораснат и си тръгнат от нас, сърцето ни се разпада на малки парчета, също както, когато мислим за всичко лошо, което може да им се случи, защото няма по-страшна мисъл от тази, че нещо може да ги отнеме от нас. Но сърцата ни се разтопяват и от любов към тях и тази любов е по-дълбока от която и да е друга, която сме си представяли, че е възможно да съществува, преди да имаме тях – собствените ни деца.
