Цяла седмица се върти един и същи въпрос около мен “Ако някой те е наранил, можеш ли да му простиш?” Предполагам, че всичко се дължи и на факта, че на 10.03 бяха “прошките” и всички се извиняваха, всички “приемаха” и като цяло голямо прощаване падна.

Замислих се за връзките и ботокса, две привидно различни идеи, които всъщност се съчетават идеално като шоколада и филийката хляб. Колко по-лесно би ни било, ако съществуваше бърза, хирургическа намеса, която премахва всички грозни спомени и грешки и запазва само хубавите спомени.

Но докато настъпи този ден, какво да правим? Да разчитаме на старата изтъркана философия “Прости и забрави”? И ако двама души успеят да си простят, дали са овладели и забравата? Можеш ли да простиш, ако не можеш да забравиш?

Като човек, който стартира “съзнателния си живот” като доверчива личност, с течение на обстоятелствата стигнах и до другата крайност – недоверието. В момента, в който започнах да проявявам доверие отново, хората в живота ми спряха да правят неща, които да ме стимулират да го “губя” .

Защото както знаем, всичко е двустранен процес. Не е задължително само единият човек да поема цялото това задължение да оправдава доверието на другия. Човекът, който твърди, че “дава пълното си доверие” всъщност той е недоверчивият. И това “да се доказва доверието”, всъщност означава, че тук дори не става въпрос за доверие.

Да се довериш на някого, това няма нужда да се подкрепя с факти и доказателства, всеки ден. Него или го има, или го няма. И от там идват проблемите на хората, които постоянно са с “предадено доверие”, със забит “нож в гърба”, за да е предадено това нещо, за да се стигне до такъв момент, още в самото начало е трябвало да има недоверие.

Това веднага ме подсеща за един цитат от Паулу Куелю: “Воинът на светлината се вглежда в очите на едно дете. Защото децата умеят да гледат на света без горчивина. Когато иска да разбере дали човекът до него заслужава доверие, воинът се опитва да погледне на него през очите на дете.”

Знам, че за съжаление и в момента отново повечето ще са като “Но как? Как да се довериш на някого, когато дори самите му действия говорят срещу него?” За съжаление, човечеството все още не е стигнало до момента, в който да разбере, че наивността, всъщност е нещо измислено. Всички се захващат за тези “дълбоки” цитатчета от сорта на “Аз ти се доверих, моя грешка, не твоя”, но всъщност нещата изобщо не изглеждат по този начин.

Хората не искат да поемат отговорност за това, че всъщност самите те не са проявили доверие. И отново го имаме това играене на жертва, казваш “А, не, аз се доверих на този човек, просто се оказва, че той не е достоен за доверието ми.” Не си се доверил напълно, когато казваш това. Не си се доверил напълно, докато страхът все още е дълбоко в подсъзнанието ти.

Всъщност, както знаем, подсъзнанието управлява реалността също толкова, колкото и физическото ни тяло. Не си се доверил напълно, в никакъв случай, когато резултатите и отношенията ти с този човек не са добри.

Или нека да поразсъждаваме върху цитата по-горе. Тук става въпрос за това, че децата са най-чистото нещо на света, както аз обичам да казвам – децата са нашите учители. При тях го няма цялото това афектиране, недоверие, предварително настроено Его, което го има при нас. Затова и те виждат света НЕ по най-добрия, а по най-истинския начин. При тях го няма това предварително осъждане на нещо, децата виждат не това, което не е, а това, което може да бъде.

Винаги в едни отношения имаме двама човека и както и преди казах, всичко е двустранно, в едни отношения, отговорността не е само на единия, а на тези двамата хора.

И в момента проблемът идва от това, че теб те е страх да не “оставиш” доверието си в този човек. Самата ти начална, тъпа мисъл, че това може, евентуално, да бъде човек, който ще те предаде, създава минус между вас.

Дори много духовни учители са писали, писали, че трябва да виждаме доброто в хората. И съжалявам, ако сега ви разочаровам, но това не са празни приказки. Ти си обективен единствено на ниво Его, за това какъв той е БИЛ. Но не забравяй, че не е задължително да бъде в момента, не е задължително да бъде и в близкото бъдеще.

Което ме води до заключителните въпроси, колко време е необходимо, за да простиш на човек, (към който ти не си проявил доверие още от самото начало) за това, че те е предал или наранил? Колко време още е необходимо да се наказвате взаимно?

Източник: http://www.highviewart.com