Правителството за първи път изглежда доста справящо се и адекватно и някак удовлетворено. Някой има нужда от тях. Преди това не беше така. Всички врещят за резултати, но без реформи, защото никой не е готов да понесе отговорността и тежестта им. Не, че сега няма врещящи хора, които тропат с крак и крещят истерично, но всички усещат, че ситуацията е сериозна.

Всъщност, всичко това ми е доста познато. Често се е случвало досега, да виждам хора, които тропат с краче и плюят близките си, времената, правителството….но не и себе си. Жлъчни, ядосани, но не и приемащи и благодарни. Защо ли? Ами, защото сме преситени и уядени. Никой не цени нищо. Плюе на ближния и го неще.

И по тази линия, често съм се чувствала и неспособна да помогна, когато ситуацията е била такава и в кабинета ми. Понякога, хората се замислят и работим конструктивно, но има и такива дето не допускат дори за секунда, че причината видиш ли, някой път може и да е у тях.

Защо неспособна? Защото помощта идва, с това някой да я поиска и да има нужда от нея. А нужда има, тоз дето е отдолу! Къде има такива? Всички сме високо горе, гладни, горделиви и сами. На върха на света. Ама, то там се пренасели… Да променим искаме другите, държавата, правителството.

А истината е, че можем да променим и израстнем единствено себе си и никой друг. Но, всяка една реформа има тежестта си и последствията си и някой трябва да я изнесе на гърба си. Това предстои! Реформа, трансформация на ниво човек, дори род, народ.

Защото вируса дойде да ни постави на място. Всеки с този, който е избрал за семейство. Ама не, както досега, уж семейство, ама той или тя нонстоп на работа, на лов, на бар, на кафета, на мола, при мама, на пиене, на командировка, на фризьор, на фитнес, на любовница, любовник.

Не! У дома, до тоз дето съм си го избрал- жена, мама, никой.

И? Сега какво?

Автора: Ани Дюлгерска