Ако Господ ми бе дал възможност да променя едно-единствено нещо в досегашния си живот, аз не бих допуснал да си отиде от мен любимата ми жена. Това казва легендарния Ален Делон в навечерието на 80-ия си рожден ден в интервю за руския вестник „СПИД-инфо“. Обяснява, че става дума за майката на двете му по-малки деца – Розали ван Бремен. Споделя: Тази удивителна жена ме дари с най-голямото щастие в моя живот – дъщеря ми Анушка и сина Ален Фабиен. Мъчно ми е, че се разделихме. Но животът ни поднася неприятни изненади. През целия си живот съм правил всичко заради другия пол. Мечтал съм да отдам на любимата си цялото си сърце. Но, уви! Късно научих урока, че мъжът никога не трябва да казва истината. Защо ви е истина, щом има любов?! Обичайте се, наслаждавайте се един другиму.

Няма да коментирам казуса с истината. Ще кажа само, че когато държиш да я получаваш винаги и на всяка цена, е нужно да можеш да я понесеш. А мнозина от нас само се заблуждават, че нещата стоят по този начин при тях.

Темата с насладата един на друг обаче много ме докосва. Често я забравяме в преследване на някоя по-висша цел! Отдаваме цялото си внимание към ангажиментите, нещата, които не ни се получават и трябва да напъваме, на ежедневните досадни, но трудоемки ангажименти. Живеем с присъствието Му на възглавницата до нас, с Неговото място край масата, в уюта на познатото докосване, на целувките, с вкус на близост… .. Един ден се събуждаме и осъзнаваме, че сме приели другия за даденост и сме спрели да бъдем благодарни, че е част от живота ни. Това е добрият вариант, който предполага надежда за промяна.

По-лошият е никога да не си дадем сметка за това как стоят нещата във връзката ни, докато не видим в очите на някоя друга, че го е оценила. Възможност е и неговата нужда да се чувства полезен да го отведе в краката на друго – по-ранимо и нежно създание от нас – можещата и справяща се с всичко жена.

Имах невероятния дар да изкарам уикенда с дузина силни и реализирани жени. Повечето от тях – с добра кариера и възможности, някои вече майки, че дори и баби, други – все още само с желанието за това, но всички умни и прекрасни. Другата им обща черта е, че жадуват да имат щастливи и удовлетворяващи връзки, но такива липсват в живота им. Докато гледах отстрани и съпреживявах техните страхове, разочарования и надежди, постепенно ми се разясни кое е нещото, което никоя от тях не може да прави.

Всички те са твърде силни, независими, отстояващи се и твърди, за да могат да си позволят да ПАДНАТ, да ПОМОЛЯТ за помощ и да се ПРЕДАДАТ на мъжете в живота си. Резултатът е, че ако някой от мъж изобщо застане до тях, то той е значително по-мек и безпомощен, отколкото е характерно за средностатистическия представител на така наречения „силен пол“. Първоначално дамите се радват на присъствието му, но така и не успяват да започнат да го уважават. Често започват да се чувстват отговорни за него, обгрижват го, все едно е поредното дете в семейството им и ден след ден трупат тежест и разочарование. Стига се до осъзнаването, че е по-добре да си сам, отколкото зле придружен и историята се повтаря със следващия…

Кой е виновен? Мъжете ли? Или майките им? Или обстоятелствата? А дали не сме всички ние – силните жени? Като сме се метнали на конете и храбро водим войни, на кой да му хрумне, че може би сме изморени? Как и защо да дойде юнакът и да убие ламята, като размахваме меч, по-голям от неговия? Не им било стискало на мъжете, нямали били топки да бъдат истински мъже. Ами от къде да ги вземат, като ние – жените, сме се съоръжили не с по две, а с по-четири и то едри?

Вселената и природата не търпят вакум и се стремят да възстановяват баланса. Докато се тупаме в гърдите колко силни и можещи жени сме, толкова по-нежни и несправящи ще са мъжете около нас.

Чудим се как разни Златки и кифли от всякакъв характер са носени на ръце и обгрижвани като принцеси. Отговорът е прост – те го позволяват! Отгоре на всичко знаят как да се ВЪЗХИЩАВАТ, да МОЛЯТ и да ПОЛУЧАВАТ. Нямат нужда да се състезават и да се доказват на мъжете си. Позволяват си да свалят гарда и вместо да яздят коне с протрити дънки и да гледат лошо, стоят грациозно на високите си токове и се усмихват.

За себе си отдавна съм наясно, че не съм замесена от подходящо тесто, за да бъда кифла и няма да науча и дъщеря си на това. Знам и виждам в живота си обаче, че когато успея да остана в мекотата, женствеността, лекотата и приемането, не ми е нужен нито кон, нито оръжие. Колкото повече се „топи“ моята сила, толкова по-устойчиво е стъпил на краката си мъжа до мен, колкото по-често си позволявам да се олюлявам, толкова по-твърда е ръката, която ме подкрепя. Най-хубавото е, че това не са нито празни приказки, нито магия. Просто така стоят нещата от живота – системите се променят, докато стигнат до баланс. Ако не успеят – се разрушават и на тяхно място се появяват нови – по-подходящи и устойчиви.

Какво общо има всичко това с мечтата за бебе ли? Ами доста – колкото повече разчитаме на мъжете до нас по пътя към бебето, колкото по-малко ги щадим и пазим настрани от случващото се в душите и телата ни, толкова по-лесно ще вървим напред заедно. Мъжете са създадени, за да носят. Нека пък ние да си позволим да им тежим. Така се оценяваме взаимно и с всяка крачка все по-осъзнато се наслаждаваме на взаимността си.

автор: Елена Димитрова-Ангелова; източник: mechtazabebe