Да бъдеш измамен от някой, на когото вярваш, е най-голямото предателство. И не е достатъчно, че жертвите на измамата обвиняват себе си, но ги обвинява и света. А иронията е, че никой не е застрахован от измама.

Някъде на тази планета живее военоморски „тюлен“, който e герой, а малко хора знаят за това. Нито жена му, нито децата му, нито родителите му, нито приятелите му.

Той не може да говории за мисиите си, извършени в името на националната сигурност. Но може да изкрещи по време на сън. А когато съпругата му се опита да го успокои, той може да я нарани неволно, объркан в съня си, че тя е враг. И отново не може да обясни защо. Това е част от неговия таен свят, който той не може да обсъжда, но който пропива всяка част от живота му.

Аз не обичах такъв човек.

Не, мъжът, който обичах, не беше герой, освен във въображението си. Той не е участвал в атаки срещу терористи. Единствените хора, които е наранил, са хората от семейството му, приятелите му, колегите му, макар и той да твърдеше, че е таен агент, оперативен работник под прикритие с толкова много постижения, че свободният свят би загинал без него.

Като журналист, като човек с любопитство към всичко, аз се гордеех със способността си да забелязвам измамите. Аз съм добра в кръстосаните разпити. Всичко, което ми казваше моят бивш, беше малко вероятно, но не можеше да бъде проверено. От филми като „Американски снайперист“ ние знаем, че някой трябва да върши тези неща, нали? Той не приличаше на шпионин, но какво по-добро прикритие от астматик-неудачник с назален спрей?

Някои неща бяха ясни. Той наистина беше лекар и имаше собствена практика в Лос Анджелис (това зная със сигурност, защото го интервюирах лично няколко години преди това, когато се срещнахме за първи път). Той наистина се присъедини към флота, след като се разведе с жена си. Всяка сутрин гладеше униформата си и лъскаше обувките си, преди да отиде в Пентагона. Беше член на работна група, която се опитваше да отвори болница за деца с рак в Близкия Изток, често летеше до Ирак и Афганистан. Обаждаше ми се редовно и обещаваше да ми каже повече, когато намереше „сигурна линия“.

Опитвах се да потисна естествения си скептицизъм. Той ме обичаше и ме подкрепяше, беше забавен и очарователен. И толкова много се стараеше да направи света по-добро място.

Но любопитството ми надделяваше. Защо не можех да го посетя на работа? Имало мерки за сигурност. Защо не ми показва многобройните си медали за тайните операции? Следващият път, когато отидем в Манхатън, където са заключени в сейф. Къде се е запознал с жена си? Срещнал я, докато я спасявал в тайна мисия в Иран, където тя била държана като заложник. За какво президентът Обама иска да говори с него? Работата му била „да преследва лоши момчета“ в Близкия Изток.

„Ти ме разпитваш“, роптаеше той. „Не ми вярваш. Не можем да имаме връзка без доверие.“

Започнах да се чувствам като параноичка, да поставям под въпрос собствения си здрав разум. Защо да трябва да знам всичко? Не мога ли просто да му се доверя? Нищо чудно, че бях самотна през всичките тези години.

В крайна сметка брюкселското зеле – а не въпрос на националната сигурност – сложи край на нашите отношения.

Една вечер излязохме с моите родители. Ресторантът не беше нещо особено, но той възкликна спонтанно: „Това е най-доброто брюкселско зеле, което някога съм ял!“ Родителите ми бяха доволни, че вечерята му харесва. Аз бях доволна, че те са доволни.

Затова бях изумена, когато той ми каза по-късно, че храната е била ужасна. „Защо тогава каза, че ти харесва?“, попитах аз.

„Исках да се почувстват добре, каза той. Бях учтив.“

„Етикетът е едно, ненужните лъжи – друго, казах аз. Никой не те е питал какво мислиш. Защо беше толкова възторжен за нещо, което мразиш?“

И тогава разбрах: ако той можеше да лъже така убедително за нещо толкова незначително, тогава може да лъже за всичко.

Все още нямах идея дали съм с Джейсън Борн, Уолтър Мити или комбинация от двамата, но не можех да живея повече по този начин. Напуснах го и започнах да се обвинявам за това. Дали не унищожих най-хубавото нещо, което ми се беше случвало през живота ми? Дали не осъдих прекалено строго реакцията му към зеленчуците? Всички ние казваме незначителни лъжи. Едно проучване показа, че хората казват 2- лъжи на всеки десет минути. Лъжите са проникнали нашия живот – работата ни, медиите, правителството. Да не говорим за лъжите, които казваме на себе си. Може би избързах с решението си.

Съмненията ме измъчваха вече цяла година, когато една сутрин телефонът ми извъня. Специален агент Дан Райън от Военноморската следствена служба. Лекар, работил за федералното правителство, е изписвал нелегални прескрипции за викодин и други лекарства, включително виагра. Аз, заедно с много негови колеги от Пентагона, 80-годишната му леля, втория му баща и новата му приятелка, бяхме сред жертвите на неговите измами. Познавате ли този човек?

Да, познавах го.

Колко ненужни тревоги! Всичките тези съмнения в себе си! И накрая аз се оказах права. Веднага превключих на журналистически режим и се обадих на бившата му жена, на бившите му колеги, на новата му приятелка. Всеки от тях беше шокиран, съсипан, че мъжът на когото е вярвал, го е използвал по този начин. Никой не беше подозирал, че е мамен.

„Почти получих инфаркт след обаждането“, каза бившата му жена. Тя ми каза, че го е срещнала в Медицинския университет, а не в Иран (и че кракът й не е стъпвал в тази страна) и че той е бил женен и за друга жена преди нея. Той никога не е работил за ЦРУ и не е бил „тюлен“, въпреки че техният син е вярвал, че баща му е военен. Тя мислеше, че е страдал от биполярно разстройство и вероятно алкохолизъм. Аз мислех, че е психопат. И двете се съгласихме, че е нарцис.

Флотът му отне правомощията, медицинаските му права бяха прекратени и след сключване на споразумение той прекара 18 месеца в затвора. Когато бил арестуван, твърдял, че е заделял лекарства за децата-сираци от Ирак.

„Имаш късмет, че се отърва от него“, казаха ми приятели. Те бяха прави, разбира се. Но ако наистина имах късмет, никога нямаше да го срещна.

Други приятели се чудеха как не съм го разкрила по-рано. „Нямаше ли предупредителни знаци? Наистина ли вярваше, че е герой от войната? Ако наистина беше „тюлен“, той нямаше да има право да ти го каже.“

Бях съсипана – объркана и унизена. Ние бяхме заедно само година, но защо не си бях тръгнала при първите признаци на лудостта – които, ако трябва да бъда честна, се появиха още на първата ни среща? Колко наивна съм била. Лековерна. Жалка.

Съединени щати на измамата

Измамата променя цялото ти същество. Тя те изкарва извън релси, кара те да се съмняваш в собствените си възприятия. Както Ингрид Бергман в Gaslight, чийто съпруг я убеди, че е луда, докато всъщност я манипулираше нарочно, докато тя загуби вяра в способността си да преценява кое е реално и кое – не.

Двуличието е широко разпространено. Популярната култура е пълна с художествени герои, които не са такива, каквито изглеждат – Уолтър Уайт (Breaking Bad), Дон Дрейпър (Mad Men), Франсис Ъндърууд (House of Cards), Никълъс Броуди (Homeland), Джаки Пейтън (Nurse Jackie), Декстър Морган (Dexter). Благодарение на Фотошоп, интернет, пресилени телевизионни „риалити“ шоу, сайтове като Ashley Madison (за женени хора, които си търсят партньор, с който да изневерят) и социалните медии границите между реалност и фантазия вече са силно заличени за много от нас.

Но докато осъждаме морално измамниците, ние ги подкрепяме. Америка обича разказите за втория шанс. И докато сме щастливи да дадем на престъпниците втори шанс, ние не сме толкова щедри към техните жертви.

„Нашата култура може да прегърне разкаялия се грешник, но не и жертвата му, пише Анна Фелс, психиатър, в The New York Times. Поради това животът е по-лесен за хората, които лъжат, изневеряват и мамят. Разбира се, измамниците може да се чувстват зле за това, което са извършили, и да съжаляват за престъпленията си. Но те притежават цялата информация – те са избрали начина, по който са постъпили, техните действия са били под техен контрол. Измамените хора остават заседнали в своята криза, в спомените си, в емоциите си. А измамниците могат да решат да продължат напред. Има ли телевизионно шоу без признания през сълзи и обещания за ново начало?“

Повечето хора, които са били излъгани или предадени, скриват преживяванията си в себе си. „Хората се срамуват“, казва Дона Андерсън, автор на книгата „Red Flags of Love“. Бившият й съпруг откраднал 250 000 долара от нея. Преживяването й било толкова неприятно, че тя основала сайт за хора, които са обект на измама в отношенията си. Читателите й оценяват факта, че не са сами, че има и други като тях. „Най-лошото нещо на света, казва Дона Андерсън, е да се чувстваш като глупак.“

„Хората, които са били излъгани, се самобичуват за това, че не са успели да разберат какво се случва, казва Анна Фелс. Емоциите, които те изпитват, в дългосрочен план могат да имат по-агресивен ефект върху тях – унижение, обърканост, чувство, че са били наивни или слепи, дистанциране от хората, които знаят цялата истина, и горчивина.“

Тези хора не са подкрепяни в социалната си среда, отбелязва Фелс. „Липсата на контрол върху собствения им живот променя отношението им към другите хора. Приятелите им често ги обвиняват, питайки ги дали не са знаели „на някакво ниво“ какво се случва и дали не са си затваряли нарочно очите пред това.“

Когато бащата на Керълайн Хан, редактор на списание в Ню Йорк, признава, че е гей, повечето от жителите на малкия град, в който живеели, го подкрепили. Никой не казал нищо, когато баща й се преместил да живее при приятеля си. А майка й? Нейните чувства не били обект на интерес, освен приказките зад гърба й, казва Керълайн. „Как не е разбрала, че той е гей? Как е била толкова наивна? Хората съчувстваха на баща ми, че е прикривал истинската си същност толкова години, но никой не попита мама как се е чувствала.“

Друга причина жертвите на измама да не получават съчувствие, смятат експертите, е че техните преживявания могат да се случат на всеки от нас. Всички ние можем да бъдем експлоатирани, въпреки че никой от нас не иска да признае пред себе си колко е уязвим.

„Някои хора не проявяват съчувствие към измамените хора и ги осъждат, защото изпитват защитен страх, че те могат да бъдат на мястото на жертвите и не биха могли да понесат техните преживявания, казва Стивън Бекър, психотерапевт. Проектирайки собствената си уязвимост, хората осъждат жертвата за случилото се и я упрекват, че не е видяла предупредителните знаци.“

Марта Ривърс, днес на 58 години, не е имала представа, че човекът, с който е живяла 30 години, бащата на двете й деца, е брилянтен лъжец. И двамата са имали всичко – престижно образование, всички американски трофеи в атлетиката, изглеждали са добре, имали са добра работа. Били щастливи. Докато Марта започнала да открива разписки от стриптизьорски клуб и местни хотели. И обувки с високи токчета за 800 долара, които не била купувала. Така научила, че съпругът й има продължителна връзка с бизнес-партньор, чието дете осиновил.

Животът й спрял внезапно. „Мислиш си: никога няма да се случи на мен. Аз ще разбера, ако мъжът ми ме лъже. Е, дори баща ми, който е клиничен психолог, не успя да разбере това.“ Шест години след развода си Марта продължава да обвинява себе си, че не е видяла истината.

Хората, жертви на измама, също се чувстват отговорни за това, което им се е случило, независимо дали измамата е лична и е в по-голям мащаб.

Родителите на Илийн Кент загубили 75% от спестяванията си във финансовата пирамида на Бърнард Мейдоф, се чувстват обвиняеми за действията си. Бащата на Илийн, която е на 90 години, смята себе си за пълен провал, защото не е разкрил измамата на Мейдоф предварително. Родителите на Илийн не били компенсирани за загубите си, финансови и емоционални.

Слепи към предателството

Като правило разполагането с информация в дадена област – например инвестиране, осигурява защита срещу експлоатация. Но желанията могат да замъглят критичното ни мислене. „Когато емоциите ни, като алчност, се развихрят, ние се отказваме от своя скептицизъм“, казва Стивън Грийнспан, професор по психология в Университета на Кънектикът и автор на „Annals of Gullibility“.

Грийнспан има личен интерес към темата. Той представи книгата си три дни преди света да научи за измамата Мейдоф. Иронията е, че Грийнспан – експерт по наивността, е инвестирал в Мейдоф. Той е загубил много пари.

Грийнспан признава, че не е имал висока финансова грамотност, както други инвеститори на Мейдоф. Имало е и предупредителни знаци. „Самоизмамата е мощна сила, особено при наличие на мощен социален натиск. Мейдоф например бе силно препоръчван, той имаше солидни позиции в еврейската общност и е отговарял за финансите на много благотворителни арганизации и на Ели Визел, носител на Нобелова награда за мир.“

Някои психолози смятат, че разполагането с подробна информация може да допринесе за измамата. Това прави хората свръхдоверчиви. Проучване установи, че хората със задълбочени познания в дадена област са по-често обект на измама, отколкото хората с по-общи познания.

Хората със задълбочени познания в дадена област могат да имат усещане за превъзходство и повишен контрол, обяснява психологът Дейвид Модик от Кеймбридж. Хората, които вярват, че знаят много, са склонни да надценяват своята експертност. „Те имат усещането, че никой не може да ги излъже, те знаят толкова много, че не смятат за нужно да проверяват фактите“

„Когато самоконтролът ни е понижен, ние започваме да игнорираме предупредителните сигнали, за да облекчим по-бързо напрежението. Ако получите възможност за бързо постижение на желанието си, вероятно няма да проверявате подробно фактите.“

„Измамниците не смятат другите хора за глупави, а смятат себе си за по-умни, смята Мария Конникова, психолог и автор на книгата „The Confidence Game“. Жертвите от своя страна смятат себе си за по-умни. Измамници и жертви са оплетени в сложна игра на надмощие.“

Хората, които са били измамени в миналото, са с повишен риск да бъдат измамени отново. Защо? Защото те не вярват, че това може да им се случи втори път. „Колкото по-сигурни сте в своята неуязвимост, толкова по-уязвими сте всъщност.“

Като правило обаче измамниците внимателно подбират жертвите си и избират тези, с които смятат, че ще им бъде лесно. Дейвид Шварц, професор по психология в Университета на Южна Каролина, дава класическо описание на измамниците: „Те не се захващат с всеки срещнат. Те се насочват към хора, което не могат да защитят себе си – хора, които не могат да отстояват себе си дори в безопасни ситуации.“

Измамниците имат особен нюх към беззащитните хора. И започват процес, подобен на пазаруването, за да злоупотребят с тях. Спомнете си училището. Във всеки клас има поне по едно дете, което отнася безмилостните закачки на останалите.

„Добрите лъжци имат предимство, казва Пол Екман, професор по психология в Университета на Калифорния, който е прекарал целия си живот в изучаване на емоциите, лицевите изражения и измамите. „Те откриват подходящия обект отдалече. Още в училище научаваме кои са хората, които можем да излъжем, и ние безмилостно се възползваме от тях.“

Освен това, ние не смятаме, че хората около нас имат намерение да ни използват. „Свръхбдителността не е наше обичайно състояние, тъй като житейският ни опит показва, че повечето хора не са измамници“, казва Бекер.

И все пак съществува слепота към предателството, смята Ан ДеПринс, професор по психология в Университета в Денвър. Тя има за цел да защити приятелите и любовниците ни, да запази работата ни или просто да ни предпази от разочарованието, че някой не е такъв, за какъвто се представя.

Това е умишлено отричане. „Липса на разбиране на неща, които са очевидни за другите хора. За страничните хора може да изглежда логично, че ако си жертва на предателство, трябва да реагираш веднага и да зарежеш човека, който те е предал, но това не винаги се случва.“

Лейси Шварц е израснала като единствено дете в еврейско семейство. Въпреки тъмната си кожа и къдрава коса, тя никога не се е съмнявала, че е от кавказката раса, въпреки че често е била питана за произхода си. Тя е вярвала, че е наследила външността си от тъмнокож дядо от Сицилия. Години по-късно Лейси открива, че биологичният й баща е негър, с който майка й е имала извънбрачна връзка.

„Смятам, че всички в семейството ми отричаха този факт, казва Лейси, която направи документалния филм Little White Lie, разказващ собствената й история. „Можете да се убедите да повярвате всичко, в което искате да повярвате. Често самите ние лъжем себе си повече, отколкото ни лъжат другите.“

Майката на Лейси казва във филма: „Не беше, за да излъжа. Искам да кажа, аз не виждах истината, наистина. А когато започнах да я виждам, избрах да я игнорирам.“

Предателството е особено опустошително, ако се извършва от близък човек, в който вярваме безусловно. „Интимността в отношенията има значение, казва Кърт Дъркс, професор от Университета във Вашингтон и експерт по доверието. И възстановяването на доверието зависи от това дали предателството е било нарочно – насочено срещу интегритета на личността, или е резултат от недомислие.“

Интимността също може да бъде симулирана, поне до някаква степен. Някои от измамените хора повишават усилията си в анализ на отношенията си. Но това има нежелан ефект – усилва връзката на измамения с измамника.

Грийнспан обяснява концепцията на когнитивния дисонанс – при наличие на противоречиви данни имаме нужда да разрешим конфликта. „Когато заложим на конкретно решение, ние започваме селективно да надценяваме фактите, които го подкрепят, и да подценяваме фактите, които го оспорват. Афективното състояние повлиява процеса по много начини, включително влюбване в измамника.“

Пол Екман смята, че лъжците са толкова успешни не защото са експерти в измамите, а защото жертвите им искат да им вярват. „Наистина ли искате да откриете дали вашият любовник ви изневерява? Разбира се, че да. Но и разбира се, че не. Да откриете, че някой ви използва, е ужасно откритие – и затова лъжците успяват. Защото ние искаме да им вярваме.“

Бях измамен, а сега?

Измамите няма да изчезнат скоро. Да измамиш някого и да бъдеш измамен са елементи на човешката психология, стари колкото света, смята Рой Баумайстер, професор по психология в Университета във Флорида. „Еволцията на човека е утвърдила доверието и кооперирането с други хора. Измамата е важна част от социалния живот на човека и с времето нашият мозък се е усъвършенствал в откриването им.“

Да бъдеш измамен създава толкова негативно емоционално състояние, което мотивира жертвите да избягват повторение на подобен опит. Но не чрез отказ от доверието.

„Да бъдеш доверчив като цяло е нещо добро, казва Грийнспан. Всъщност изследванията показват, че доверчивите хора не са с по-висок риск да бъдат измамени от недоверчивите хора. Доверчивите хора са по-спокойни, по-щастливи, по-балансирани, по-харесвани, по-търсени за приятели и от доверчивите, и от недоверчивите хора.“

Да бъдем мамени от време на време е неизбежната цена, която плащаме за доверието си, смята Баумайстер. „Подозрителността и отказът от отношения, за да се избегне риска, има висока цена – пропускаме много възможности. Съществува златна среда между твърде многото и твърде малкото доверие.“

Експертите са единодушни: Интуицията е най-добрата защита срещу измамите. Но повечето от нас не слушат инстинкта си. Ние обръщаме гръб на съмненията си и често се упрекваме, че сме твърде цинични. Изследователите смятат, че хората, които стават жертва на измамници, често имат подозрения за нещо нередно – но ги игнорират.

Дона Андерсън е провела онлайн проучване. 71% от отговорилите 1300 души посочват, че в началото на връзката си са имали усещане, че нещо не е съвсем наред, но са го пренебрегнали. Когато са запитани дали трети човек ги е предупредил, 90% отговарят с да. Но те не са го послушали.

***

А какво стана с бившия ми годеник? Не съм го виждала повече, въпреки че получавам периодични известия от Министерството на правосъдието. Той се опита да оспори присъдата си, но съдът отхвърли молбата му и той излежава присъдата си в затвора в Западна Вирджиния.

Неотдавна се натъкнах на есе, което бившият ми е написал за малък вестник. То е посветено на стара приятелка, която срещнал отново. 30 години след раздялата им той „се оказал военен, агент от специалните сили, и след като почти не умрял в ръцете на врага, той завършил медицински университет и станал баща“.

Ахнах, когато го прочетох. Със сигурност никой не би лъгал така безочливо. Може би е казвал истината през цялото време, поне за военната си служба. Може би той е жертвата, а всички ние, останалите, сме ужасни хора, които се съмняват в него.

Моята реакция била нормална, каза психотерапевтът Бекер. Повечето от нас не искат да повярват, че някой нарочно би ги манипулирал или използвал до такава степен. „Не искаме да повярваме, че сме измамени“, каза той.

Обадих се на бившата му съпруга, с която се сприятелих междувременно, и тя ме увери, че той никога не е бил военен.

Цялото преживяване имаше един положителен ефект върху мен. То ме накара да преразгледам всичките си взаимоотношения и да обръщам повече внимание на инстинкта си, когато срещам нови хора. Ако имам усещане, че нещо не е наред, то вероятно е така.

И едно нещо зная със сигурност. Истинските герои не се хвалят непрекъснато с победите си. Те ги изживяват гордо, веднъж – и това е достатъчно.

Автор: Аби Елин
Превод: Мая Живкова
Източник