В практиката си съм срещала много предизвикателства, които са ме карали да изтръпвам като човек. Ситуации и събития, в които се е налагало да подготвя едно дете за смъртта на баща му, неизлечимата болест на майка му, насилие в семейството . Налагало ми се е да ги подкрепя в пътя на преживяването и приемането на реалността , а понякога просто да споделим мълчаливо болката им.
Но има едно дете,което трудно бих забравила, Беше едно от първите деца, с които работех. Мими беше на 9 години и беше изключително затворено дете. Почти не общуваше с никого,винаги гледаше с голяма тъга и безразличие груповите занимания. Но живо се вълнуваше от различни въпроси,когато беше на индивидуални срещи с мен. Мими беше дете на разведени родители. Тя не познаваше баща си, защото той беше чужденец, с друго семейство в неговата си родина. Така се беше случило.че тя го познаваше от снимките и разказите на майка си. Една много силна майка и жена,която въпреки своето разочарование, беше успяла да „нарисува“ образа на баща й с много любов. Но за съжаление от опитите си да даде на дъщеря си един добър живот, в който нищо да не й липсва,тя беше забравила да й казва колко много я обича.
Ето защо в една от индивидуалните ни сесии, Мими ме погледна с огромните си очи и ме попита:
–Стефи..Мама обича ли ме?!
-Разбира се ,че те обича, миличка!Ти си невероятно дете. Май се съмняваш в нейната обич?!
-Ами да. Тя не ме прегръща често, не ми казва ,че ме обича. Единственото,което правим двете е да ми проверява домашните и да ми се кара. Понякога си мисля,че ако ме няма,тя ще е по-добре.
Мими беше затвърдила във своята фантазия това вярване, че тя е в тежест на своята майка. Именно от там идваше и апатията й към груповите занимания и разсеяността й.
Често пъти,ние родителите,опитвайки се да дадем най-доброто на децата си, забравяме,че най-доброто не се измерва с пари и вещи. Често липсата на време ,нежност и обич водят до проблемно поведение, агресивност, депресивност, вялост, разсеяност и т.н. Ще си кажете: „Но с любов няма да мога да сложа вечеря на масата!“- и ви разбирам напълно. Но понякога малките неща като милувка, погалване, споделено време -носят много повече ,отколкото можете да си представите.
Децата мерят света в обич и добрина. Те научават света как функционира,благодарение на нас родителите. И за какво му е на едно дете десетки вещи и играчки, ако сутрин и вечер не чува колко е важно за мама и тати?!
Скъпи, родителите, показвайте на децата си ,че ги обичате като им посветите част от времето си. Ще започнете да забелязвате промяна в начина им на общуване с околните и света. Никога не е късно да покажем любов!
Пример от практиката:
Жена на 29-ет години, споделя в кабинета ми:
„Баща ми онзи ден ми каза,че съм много красива! Знаеш ли, Стефи, много пъти съм го чувала от различни мъже, но когато го чух от него, от моя татко, все едно го чуваха за първи път в живота си. Сърцето ми подскочи. И след това сякаш се преобразих. Гледам се сега в огледалото и виждам една още по-красива и още по-уверена жена..Защото най-после, най-важният мъж в живота ми направи комплимент. Щастлива съм! Заслужаваше си години да почакам, за да го чуя!“
Източник: https://psiholozi.com
