Всички крадяха от мен. Кой усмивка. Кой слава. Кой удоволствие. Сякаш се бяха наредили на опашка.
“Едно чувство, моля, но нека не е дълбоко. Тук съм за малко.”
“Една сълза, моля, но нека не пада върху лицето ми. Ще ми влезе в окото и ще се зачерви.”
“Една обич искам, но да е като настинка. Искам да я изкарам на крак.”
Един по един. Сякаш се бяха записали предварително за маскарад. Всеки със своята ръчно изработена маска. Всеки със своите скрити желания и планове. До един ги разпознах.
Зад маската на мечтателя, видях страхливеца. Зад очилата на кавалера, видях “ненаигралия се играч”. Зад усмивката на приятеля, видях болката от любов. Зад корпоративната визия, видях бунтарската душа. Един по един. Видях ги.
И все пак им дадох кредит на доверие. Бях чакала дълго и бях уморена. Давах това, което си бяха поискали. Дори им връщах рестото. За мен нищо не остана. Стоката ми беше изкупена. Останах с купища зелени хартишки в джоба, разменната валута за почти любов и почти взаимност. Сега мога да си ги купя в изобилие.
Но на мен почти обич не ми трябва. Ще хвърля спечеленото на вятъра. Нека го отнесе в други долини, да зарадва някой нуждаещ се от безлюбовна стока. Аз ще остана с празни джобове, ще изтърся прашинките полепнала надежда, ще събера празната маса, ще я завлека в килера и ще тръгна към брега на морето.
Защо там ли? Защото само то може да измие срама от изгубената стока, само солената пяна може да заличи сълзите ми по открадното време. Ще се слея със синьото на моята илюзия и ще го оцветя в оранжево. Защото ако не си подаряваме залези, никога няма да заслужим изгрева.
А всички, дори и негодните за обичане, заслужват слънцето на новия ден да огрее пътя им. Път има, само здраво сърце да му е останало на човек, път винаги ще се намери – към следващия залез и към следващата почти любов, която, ако сме достатъчно късметлии, ще остане за по-дълго от “Само кафе, моля!”.
