Кучетата лаят, керванът си върви…
Истината е странно нещо. Има ли я, няма ли я… Всеки философ ще ви каже, че истината е субективна. Има такова понятие като „абсолютна истина“, тоест нещо, което ще бъде вярно по всяко време и при всички условия. Някои философски системи пък отхвърлят даже възможността за съществуването на подобно нещо.
Но да не ви изморявам с теория… Нека да минем към практиката. Най-смешното е това, че по някаква причина на повечето хора и през ум не им минава, че тяхната собствена истина не е „абсолютна“. Че тяхната малка истина е вярна за тях, но не и за всички останали. И те яростно се хвърлят да я доказват – с пяна на уста, понякога с юмруци, се впускат в безсмислено и безпощадно утвърждаване на собствената си правота.
Тази малка персонална истина може да бъде всякаква:
„Аз не съм някакъв скапан неудачник… до трийсетата си година ще имам собствен апартамент!“ (на практика до трийсетата си година се сдобива не с апартамент, а с инфаркт);
„Шефът трябва да приеме моя план за развитието на компанията, защото той е правилният!“ (на практика след три месеца никой не може да работи с него и той е уволнен);
„Толкова съм му обидена, че няма да му простя, докато не признае, че бях права“ (на практика той също се чувства „прав и обиден“, но в допълнение след скандала си ляга с най-добрата ѝ приятелка – просто така, за отмъщение).
Едно неотменно качество, присъщо на процеса на доказване на собствената правота, е напълно безсмислената загуба на време и сили. Ако изразходвате своите ресурси в оправдания и обяснения пред други хора (при това няма абсолютно никакво значение дали сте пълен идиот, или не), когато се заемете с нещо важно, вече ще сте напълно изтощени. Когато обръщате прекалено голямо значение на „лая на кучетата“, вие неминуемо забавяте хода на своя собствен „керван“, може дори и да спрете. Не забравяйте, че мислите се материализират и ако постоянно мислите за това, че някой бил казал „ще се провалиш“, то е много вероятно да се случи точно така.
Ето и малко елементарна психология. Обърнете внимание на ваши познати родители и техните деца – тези, които непрекъснато чуват от майките си: „Внимавай, ще паднеш!“, „Остави го, ще го счупиш“, „Само да си изцапал това!“, много по-често от други деца падат, чупят и цапат. А после израстват неуверени и комплексирани хора.
Ако повярвате на свой неприятел или доброжелател („Не се захващай с това, ще си вземеш беля на главата… Знаеш, че ти мисля само доброто“), че ще се провалите в някакво начинание и че сте неудачници, ще бъдете точно такива (поне за известно време) и разбира се, няма да се справите с начинанието.
Чуждите думи, които успяват да пробият защитната ви броня, проникват във вас като отрова, която започва да разяжда вашата целеустременост, упоритост, увереност и дори късмет. А болезнената ви реакция казва само едно: „Все пак той беше прав, ще се проваля“.
Престанете да изразходвате психическите си сили и скъпоценното си време, за да доказвате собствената си правота пред други хора, които в повечето случаи изобщо не са важни за вас – бивши съученици, познати и трети братовчеди. Дори и да са важни за вас хора, пак не бива да го правите. Вашето лично мнение си е само ваше. Вашата лична истина си е ваша и на никой друг. Решението какво ще правите с живота си и как ще го живеете касае изключително и само вас.
Вие сте прави. Точка. А това, че сте прави, изобщо не е задължително да става достояние на останалите.
