Според различни изследвания моногамията не е една от отличителните черти на човешката природа. Точно обратното: еволюцията доказва, че в ранните стадии на историята полигамията е била норма. Изключителните отношения между двама души са плод на дълъг и сложен културен процес.
Въпреки че полигамията се възприема като проблематична от обществото, за голяма част от човешкото население наличието на само един партньор не е вариант. И въпреки че в съвременното общество това изглежда почти абсурдно, повечето от нас се придържат към моногамията и това далеч не е всичко, ние се придържаме към идеал, от който никога няма да се откажем: да намерим някого, който ще бъде “наш” завинаги.
Романтичните думи и обещанията в началото на всяка връзка се основават именно на тази логика: “Аз ще бъда твой завинаги”, “Любовта ни ще е вечна” и т.н. Понякога, с течение на времето, връзката просто се развива и двойката заживява в хармония и спокойствие.
В други случаи обаче не можем да се откажем от идеята да “притежаваме“ другия или поне – да вярваме, че го притежаваме. Партньорите в подобни връзки губят от поглед границата, разделяща любовта от експлоатацията на другия човек, и обричат взаимоотношенията си на естествен разпад.
Затова е важно да се осъзнае, че да имаме романтична връзка с друг човек, не означава, че го “притежаваме”. Точно по тази причина е неправилно да казваме, че “губим” другия, когато връзката ни приключи. Строго погледнато, онова, което чувстваме като романтична „загуба”, се оказва по-скоро еволюция в рамките на един процес.
Чувствата не са нещо фиксирано. Точно обратното, както нашите емоции, така и нашите чувства, нашите нужди, очаквания и всичко, което формира вътрешния ни свят, е в непрекъснато движение. Ние очевидно имаме темперамент и характер, които са повече или по-малко постоянни. С чувствата ни нещата стоят по същия начин. Ние не обичаме един и същ човек по един и същи начин във всяка точка на нашето съществуване. Понякога обичаме повече, понякога по-малко. Понякога изобщо не обичаме и изведнъж любовта ни се възражда – и всичко това с един и същи човек.
Тоест, ако не можем да кажем, че не притежаваме дори себе си напълно, как бихме могли да мислим, че притежаваме друг човек? Ако го направим, това е, защото сме хванати във въображението на нашето собствено его, което ни пречи да разграничим това, което е наше от това, което е някой друг. Накрая започваме да вярваме, че те са едно и също нещо.
Ето защо ние изпитваме чувство на непреодолима „загуба”, когато връзката ни с някого приключи. Пренебрегваме факта, че това, което се е променило, са чувствата и мотивацията ни, които веднъж са довели до интимност, но сега изискват дистанция.
Единствената празнота, която човек оставя в живота ни, се намира на мястото, заемано от надеждата, която сме таили – че той винаги ще бъде с нас.
Това, което наистина губим при раздяла, е тази надежда, а не другия, защото никой не притежава никого. Следователно, когато сме изправени пред раздяла, вместо да мислим за себе си като “губещи” някого, е по-добре да разгледаме въпроса като процес на вътрешно приспособяване.
Източник: Framar.bg
