От самото си раждане децата желаят и търсят интимен емоционален обмен с хората, които се грижат за тях. Мозъкът се организира спрямо възможностите за свързване, налични през първите две години от нашия живот. Установено е, че префронталният кортекс е пряко свързан със сърцето и играе основна роля в структурирането на останалите части от мозъка в съответствие с емоционалните послания, които децата обменят с близките си.

Травматичният страх от всякакъв вид се намесва в развитието на взаимоотношенията при децата, а това води до неврологични белези, които дълбоко повлияват по-нататъшното развитие на детето. Това означава, че когато изпитваме страх, свързван с връзката с друг човек, отворените невронни пътища се затварят, за да ни сигнализират да избягваме подобен тип ситуации в бъдещето. Можем да наречем това „страхов рефлекс” във взаимоотношенията. Все едно на взаимоотношенията с другите, които са били плашещи или болезнени за нас, се поставя табела с надпис: „Никога повече не реагирай по този начин“. Всички деца и възрастни изживяват страховете, които се надигат от определен тип ситуация във взаимоотношенията, чрез тялото и чрез ума.

Седемте страха във взаимоотношенията, посочени по-долу, са изведени въз основа на смущенията в детството по смисъла на Лоуен. Тези смущения изграждат характерови блокажи пред спонтанността, креативността, възможността да бъдем напълно живи и способността да обичаме. Характеровите блокажи, породени от преживявания в детството, най-често се проявявават и във взаимоотношенията ни като възрастни под формата на съпротива към свързването с другия по адекватен на настоящето начин.

1. Страхът да бъдеш сам
Страх ни е, че ще протегнем ръце, но няма да намерим никой, който да отговори на нашите нужди. Страх ни е, че ще ни игнорират, ще ни оставят сами, ще гледат на нас като на неважни. Чувстваме, че светът не отговаря на нашите нужди. Така че какъв е смисълът?

2. Страхът от свързване
Поради плашещи и болезнени изживявания в миналото, усещаме емоционалното и интимното свързване с другите като нещо опасно. Поради житейските си изживявания сме останали с усещането, че светът не е сигурно място. Чувстваме се наранени, затова се отдръпваме от взаимоотношенията.

3. Страхът от изоставяне
След като сме се свързали емоционално с някого, нас ни е страх, че той ще ни изостави сами с нашите нужди или че ще бъдем погълнати от неговите нужди. И в двата случая чувстваме, че на света не може да се разчита и живеем в постоянна опасност от емоционално изоставяне. Затова започваме да се вкопчваме в другия и ставаме зависими от него, избираме противоположния подход и ставаме свръхнезависими или прилагаме комбинация от двете.

4. Страхът от отстояване на себе си
Всеки от нас е преживявал отхвърляне или дори наказание защото сме изразили себе си по начин, който не се е харесал на околните. Ето защо ни е страх да заявяваме себе си и да изказваме нашите нужди във взаимоотношенията. Чувстваме, че светът не ни позволява да бъдем такива, каквито сме наистина. Така спираме изобщо да показваме собственото си Аз, започваме да отстояваме себе си чрез свирепи изисквания или се свързваме с другите по пасивно-агресивен начин.

5. Страхът от липса на признание
Когато не получаваме приемането и утвърждаването, от което имаме нужда във взаимоотношенията си, ние оставаме с усещането, че човека, който сме в действителност, не е видян и не е признат. Тогава започваме да се страхуваме, че няма да получим утвърждение във взаимоотношенията си или че другите ще ни уважават и обичат само когато отговаряме на техните изисквания за това какви трябва да бъдем. Започваме да правим всичко по силите си другите да ни видят и утвърдят или пък се отказваме от това, изпитвайки гняв, унижение или срам.

6. Страхът от провал и успех
Когато сме обичали, но сме загубили, или сме направили опит, но сме се провалили, започваме да изпитваме страх пред болезненото изживяване на съревнование с другите. Ако пък сме постигнали успех или сме спечелили, вероятно за разлика от някой друг, е възможно да изпитваме чувство за вина или страх, че ще ни го върнат. Така ние се учим да не се борим за любовта и живота, който искаме, за да не рискуваме провал или успех. Усещам, че светът не ми позволява да се реализирам или пък се чувствам виновен и ме е страх, че съм се реализирал.

7. Страхът да бъда напълно жив
Нашето разгръщане, креативна енергия, радост и това да сме изпълнени с живот, неминуемо влизат в конфликт с изискванията на нашето семейство, работа, религия, култура и общество. Така започваме да вярваме, че е необходимо да намалим своята жизненост, за да можем да се съобразим с изискванията и очакванията на света, в който живеем. Усещаме, че светът не ни позволява да бъдем напълно, радостно и страстно изпълнени с живот. И вместо да изведем цялостния си Аз навън с пълната му енергия и живот, ние просто оставяме тази жизненост да мъждука, примиряваме се с посредствен конформизъм или живеем като роботи.

Забелязвате ли нещо общо между седемте вида страх? При всички тях все едно сме замръзнали в детството и цял живот си оставаме пасивна жертва на онова, което ни се случва отвън. Работата с тези страхове е изключително трудна, но с желание и постоянство имаме силата да подобрим това как се усещаме в света и това какви връзки изграждаме като активен творец.

Адаптацията по статията от Lifechangehealthinstitute.ie

Източник: http://zdravaistoria.com