Семенцата тънат в тъмнината преди да дойде слънчевият лъч. Дали си мислят, че там долу в почвата е краят?

Да тъгуваш по нещо, което не си имал, защото си вярвал, че ти принадлежи е глупаво, но съвсем реално.

Реално е, защото много хора го правят. Ние не знаем какво ни „принадлежи“. Всъщност принадлежността определяме несъзнателно най-често… принадлежим на кръг хора, държава, професия, род, семейство.

Но ние не принадлежим на тези неща и не сме техни инструменти. Това са просто фактори в нашето развитие, с които, ако сме честни, трябва да бъдем готови да се разделим без драма. Вместо това приличаме на гъсто лепило, което е полепнало по всичко това.

Често каквото и да ни поднася следващият кадър (и най-суровите изпитания), идва следващият ден и пак си цял.

Личността се фрагментира, когато се разпръсва около притежанието на неща, обожанието на хора, абсурдни, дори налудничави идеи какво тя трябва да бъде, какво трябва да придобие и от къде й трябва признание, за да знае, че съществува.

Казват ни по име, но дори и името е чуждо. Например, че са ме кръстили Светлина не означава, че грея денонощно за всички хора, че трябва все да съм „положителна, мила и добра“.

Светлината отмества мрака, прави място, отваря пространство, но само по себе си нищо не „прави“. Тя е просто там, живителна и в същността й стои Животът. Но аз не съм само светлина, звездички и радост.

Непотребно е, непълноценно е да си такъв. Човек трябва да отдаде почит и към тъмните кътчета, към мрака в себе си, към местата, в които още въздухът не е влязъл, за да създаде, да проектира, да отвори.

Парченцата на личността се събират като от голям пъзел с години, докато се капсулираш и разбереш, че всичко е нетрайно, некоректно е да до наричаш твое или да очакваш да е твое.

Дори, когато си правим подаръци често казваме: „исках да е нещо, което ще остане, а не просто ще го употребиш.“ Дори и това е илюзия. Поетичното в мен твърди, че само любовта е вечна.

Вечна, защото никога, ама никога чистата любов не се губи. Тя не е била нито в стомаха, нито на което и да е друго „място“.

Тя е като водопад, който тече и после си има посока – има места, през които трябва да мине, да стигне, да трансформира.

Любовта е процес, но ние правим процеса съдебен. Теглим и мерим кой колко е дал, взел, колко вина е изпитал.

Колкото повече вина си изпитал на раздяла, толкова повече си обичал. В тези абсурди вярваме. А онзи, който не изпитва вина, че не е пожертвал себе си за идеи, в които не вярва? Какво толкова лошо е сторил? Че си е тръгнал по пътя, че е продължил, че не е останал като лишей – със стопанин, но без цел в някакви отношения.

Има и едно друго твърдение. Не само любовта е вечна. (сега стана „страшно“) Вечни са и действията ни. И бездействията ни.

И всяко нещо, всяка дума има отпечатък върху холограмата, в която живеем. Знаем ли, вероятно има отзвук и от другата страна на холограмата.

За нас е практически невъзможно да осъзнаем в пълнота ехото на своите действия и бездействия, защото ние не ставаме свидетели на всичко, което се поражда или изражда от тях.

Ние започваме да мислим в дълбочина за това, когато сме били дълбоко, дълбоко ранени, до степен почти невъзможна за оцеляване.

Тогава придобива смисъл онова, което влагаме в живота, в холограмата, в думите, в емоциите си. Тогава последните стават трудни и объркани, а това ни приканва да внесем съзнателност и в тях.

Те не са наши управители, те не диктуват и не командват, не обричат и не са безкрайни. Те преминават, ако преминат мислите, които са ги породили. Какво успокоение настъпва, когато разберем, че първо не всички мисли са „наши“.

Запознах се с едно момиче потънало в страх от мислите си, тя не разбираше как е възможно да има тези натрапчиви, страшни мисли през цялото време. Казах й нещо съвсем просто.

Казах й, че всъщност мислите й не са „истина“. Те са просто част от едно море с дълбоки тежки гъсти води без кислород на дъното, има едно средно положение с леко полюшване и отгоре са едни бурни щастливи вълни, които се справят най-добре, защото им е леко.

Ние с антенките си долавяме от тези вълни и понякога просто плуваме в много мътните, безкислородни, задушливи вълни-мисли.

Но те просто не са истински, те не са ни присъщи, те са породени от целокупното общество покрай нас, което е неособено грижливо към мислите си и която станция хване менталното радиото, нея слуша.

Не е хубаво да слушаме всяка своя мисъл. Не всяка е истинска, не всяка е наша, не всяка е добра.

Един ден преди време, след като дълго време не се справях с мислите си и средата ми не помагаше за обратното, просто си помислих, че всички тези умотворения и глупости не са истински.

Не знам дали някое ангелско същество ме е треснало с нещо от невидимия свят, но това беше едно грандиозно звучно „Еврика“ в душата ми и се освободих от огромното бреме да се обвинявам за неположителните си мисли!

Да, няма смисъл. Защото отговорността е обща. Моето мозъче и неврони комуникират с твоите, с неговите, с техните, с вашите.

Тъй че отговорността за така низвергнатата „негативност“ е колективна, а способността да поемеш друга посока във висините на мислите си изначално лична. Семенцата тънат в тъмнината преди да дойде слънчевият лъч. Дали си мислят, че там долу в почвата е краят?

Никога не е краят. Няма край. Има безброй много изглеждащи като начало моменти и безброй много изглеждащи като край моменти.

По някаква абсурдна, но доказана причина запомняме началото и краят, удобно забравяме всичко по средата, забравяме развитието и нелогично съдим себе си според това кои си представяме, че сме.

………………………………………………………………………………………………………………………

автор: Светлина Трифонова

Още от Светлина

можете да намерите на svetlina.org