Един мъж починал внезапно…

Видял, че Бог приближава към него, носейки един куфар. Той му казал:

– Сине мой, време е да тръгваме.

Човекът учуден попитал Бог:

– Аз?!? Точно сега ли? А имах толкова планове…

– Съжалявам, сине. Но играта свърши. Настъпи моментът да си тръгваш.

– Какво носиш в тази чанта? – попитал човекът.

– Това, което ти принадлежеше на земята.

– Моите вещи? Това са моите неща?

– Съжалявам, сине. Материалните неща, които си имал, никога не са ти принадлежали. Те бяха на земята.

– Може би носиш талантите ми?

– Съжалявам, сине, но те никога не са били твои. Бяха от обстоятелствата.

– Носиш приятелите ми?

– Съжалявам, сине, но те никога не са ти принадлежали. Те бяха част от пътя.

– Носиш жена ми, децата ми?

– Съжалявам сине, те никога не са ти принадлежали. Бяха от сърцето ти.

– Може би носиш тялото ми?

– Съжалявам, сине. То никога не ти е принадлежало. Беше от прах.

– Може би душата ми?

– Съжалявам, сине, но тя никога не ти е принадлежала. Беше моя.

Тогава мъжът, изпълнен със страх, отворил куфара, който носел Бог. Видял, че е празен…

Със сълзи от страдание на лицето си мъжът казал на Бог:

– Никога ли нищо не съм имал?

– Сине… Всеки един от моментите, които си преживял, беше твой!