Как възпитаваме децата си да са откровени и съзидателни? Как се отнасяме към непослушанието на децата си? Предлагаме на нашите читатели случай от личния живот на д-р Aрун Ганди, внук на Махатма Ганди, който той сподели като пример за родителско възпитание без прибягване до насилие, в една от своите лекции в Университета на Пуерто Рико.
„Бях 16 годишен и живеех с родителите си в Института [Института за не-насилие], който моят дядо основа на 30 км. от гр. Дърбан, ЮАР. Бяхме във вътрешността на страната и нямахме съседи, и двете ми сестри и аз посрещахме винаги с радост новината за отиване до града, тъй като използвахме тази възможност за да се видим с приятели или да отидем на кино.
Един ден баща ми ме помоли да го закарам до града за еднодневната му конференция и аз с радост приех. Майка ми направи списък на бакалските стоки, от които имаше нужда, и тъй като имах цял ден на разположение, баща ми от своя страна ме помоли да се погрижа и за някои други неща, между които да закарам колата на сервиз.
Когато пристигнахме и оставях баща си въпросната сутрин, той ми каза: “Ще те чакам тук в 17:00 ч. и ще се върнем вкъщи заедно.”. Аз свърших набързо задълженията си и влязох в най-близкия киносалон. Там бях така погълнат от двуепизодния уестърн на Джон Уейн, че напълно забравих за времето. Когато се опомних беше вече 17:30 ч.. Хукнах към автобазата, взех набързо колата и се отправих към мястото, където трябваше да се срещнем с баща ми.
Той вече ме чакаше… беше почти 18:00 ч.. Погледна ме и запита разтревожен: “Защо закъсня?”. Беше ме срам да му кажа, че е заради уестърна на Джон Уейн, и отвърнах: “Колата не беше готова и трябваше да чакам.”, не реализирайки, че той вече е телефонирал до автобазата.
Като ме хвана, че лъжа, той каза: “Това, че не можа да ми кажеш истината означава, че някъде съм направил грешка при възпитанието ти. За да разбера къде точно съм сгрешил, сега ще ходя 30 километра до в къщи пеш и ще мисля по този въпрос.”
Така, облечен в костюм и с официални обувки, той пое в тъмното неасфалтирания път за вкъщи. Аз не можех да го оставя, и карах зад него пет часа и половина, ставайки свидетел на цялата му агония, дължаща се единствено на моята глупост да не му кажа истината.
В този момент реших, че никога вече няма да лъжа. От тогава често си мисля за този случай и се чудя, дали ако той ме бе наказал по начинът, по който ние наказваме нашите деца, аз щях да науча този урок. Не ми се вярва. Щях да изтърпя наказанието и да продължа да правя същото. Но това праволинейно, не-насилствено действие беше толкова мощно, че все още е пред очите ми, като че ли да се случи вчера. Това е силата на не-насилието.”
