Колко е хубаво, че сме добри и разбрани хора, които се отнасят внимателно с околните и избягват разрушителните конфликти! Колко възпитани, приятни и достойни за уважение сме, щом откликваме на нуждите им и винаги се грижим за тях. И колко… колко ни се иска да им теглим една, за да ни оставят на мира!
Как се случва така, че се превърнахме в добричките изпълнители, които сбъдват чужди желания и не умеят да отказват? Защо никой не пита ние какво искаме, не се съобразява с това, че сме уморени, че ни вълнува друго, че имаме собствени мечти? Как станахме вечно усмихнати, съгласни и гневни?
Ако тръгнем по нишката на живота назад, търсейки момента, в който сме спрели да забелязваме себе си и сме се вторачили загрижено в другите, стигаме до… “Как можа да играеш толкова до късно на улицата, ще докараш майка си до инфаркт!” или “Умрях от срам като поиска още сладкиш! Жената ще помисли, че те държим гладен!”.
Стигаме до момента, в който сме се задушили от чувство за вина, задето сме били естествени. До момента, в който не сме могли да понесем и капчица повече и затова сме започнали да се спираме, потискаме, сдържаме.
Колкото повече родителите са ни обвинявали за своето разочарование, за своите гняв, срам, завист, докато сме били деца, толкова по-вероятно е, когато пораснем и нещо не е наред, първо да обвиним себе си. Ще гледаме да сме максимално удобни за околните, ще си запушваме устата и ще вярваме, че проблемът е само в нас, затова по-добре да сме добри и да си спестим нови обвинения!
Всеки ден сами ще извършваме насилие над себе си. Ще стоим, забили пети на тъч-линията на живота, ще гледаме как другите успяват и ще давим разочарованието си в мрънкане, плюене зад гърба им и в потискане на собствените си деца.
А щастието се състои точно в обратното. Колкото повече си позволяваме живи, искрени и спонтанни действия, толкова по-пълен, разнообразен и удовлетворяващ става и животът. Щастието не е само преживяване на радост и възторг. За него е важно да си позволяваме и “негативни прояви” – на гняв, яд, обида.
Защото когато опитваме да спрем струната да не звъни там, при ниските тонове, тя спира да звъни и при високите. Спрем ли гнева, спираме и радостта. Непроявените емоции не изчезват. Те се натрупват вътре в нас и ни пречат да усетим хубавото.
Трудно е да сме нежни с другия, когато отвътре стискаме гняв към него. А стискаме гнева и не го проявяваме, защото се срамуваме от това чувство.
Срамно е да сме ядосани и обидени – нали трябва да сме добри и силни при всички обстоятелства! Нали така са ни учили! И този срам сковава мускулите ни, сгъва ни, кара ни да дишаме едвам-едвам. Направо се опитваме да потънем в земята и да изчезнем.
Вината и срамът ни връзват. А агресивните импулси се натрупват до момента, в който срамът вече не може да ги спре и тогава, най-неочаквано се изливат по незначителни поводи или в прекомерно количество. Мама се разкрещява заради неподредената стая или тате налита на бой заради тройката в бележника.
Страшно е да видиш как изригва човек, който дълго е сдържал в себе си злост и обида. Страшно е и за самия човек, да види в себе си толкова чернилка. Как е възможно? Нали съм добра душа, мила и внимателна?
И отново се завърта спиралата – чувство на вина за избухването, срам от себе си, сдържане, експлозия. А ако успеем да удържим експлозията, “потъваме” в депресия. Просто няма начин да пренебрегваме емоциите си и да ни е добре!
Защото емоциите са сигналната лампа, която показва дали успяваме да задоволим нуждите и потребностите си. Дали действаме в правилна посока. Но ако действията ни са спънати от срам и вина, стоим на място и оставаме “гладни” за това, което ни е нужно. Няма как да сме щастливи така.
Не смеем да искаме за себе си, не смеем да отделим време или пари за това, което ни е на сърце, не смеем да изпитаме задоволство от признанието на другите. Стоим гладни. Гладни, усмихнати и гневни.
Как да прескочим заложеното в нас от годините “добро” възпитание? Как да започнем да си позволяваме? Как да започнем да проявяваме гнева си навреме и по конструктивен начин, така че да постигаме целите си, без да трупаме нови товари вина?
Най-лесно е да го направим заедно с друг човек – със специалист, на когото имаме доверие и който знае как да ни подкрепи и насочи.
Защото на част от близките ни няма да им хареса, щом започнем да проявяваме желанията си и отстояваме нуждите си. Но пък други ще ни обикнат повече, щом ни видят истински, а не фалшиво-захаросани.
И тогава с изненада може да установим колко енергия имаме за постигане на мечтите си и че можем да бъдем несъгласни и щастливи.
Автор: Елена Енева