В началото беше жененето. Ах, този толкова важен подпис, който така силно мъчеше околните ни, дори и не чак толкова близките. Мамка му, си казвах, кому е нужен този лист хартия, та ние сме си добре и без него!

И ето че попаднахме в клопката – само 5 години по-късно. Вярно, не съжалявам, а и партито ни се получи доста сполучливо, и до ден днешен приятелите ни от време на време повдигат темата на общи събирания.

Но не, това не беше достатъчно. Дойде ред на досадните подмятания: „Ама вие няма ли скоро да имате деца? Хайде, че ще ви мине времето!” Признавам, че доста се дразнех на това неуместно прекрачване на личното ми пространство, но после дойде безразличието. Отговарях съвсем равнодушно и уверено, че „кога” е много личен наш избор.

Три години по-късно, когато мислех че съм затворила устите на онези, толкова загрижени за личното ни щастие, ей на – започнаха съветите относно бременността и бебето.

Коремът. „Ауууу, че голям корем! Моят не беше такъв, а аз бях слаба и не получих нито една стрия!” Никога, ама никога недейте да определяте формата и големината на корема на една бременна, освен ако не сте специалист и коментарите са ви медицински обосновани. Адски дразнещо е. Също както опипването на корема без разрешение, мисля, че не е нужно да обяснявам защо.

Името –  ама как така сте му сложили име, то е още неродено! Ами, ей така! Не вярваме на суеверия и детето ни получи своето име в момента, в който разбрахме пола му. И не ползвахме „нежни” обръщения към нея, а я назовавахме по име (което има емоционална стойност за нас двамата).

Датата на термина – тя също не беше нито крита, нито пък преекспонирана излишно.

Начинът на обличане – въпреки че имах голямо коремче, до края отказвах да си купя дрехи за бременни. Как е възможно сред толкова много марки, да не се намери нормално облекло за жена с малко по-изпъкнала коремна част? Залагах изцяло на един размер по-голям от обичайния за мен и олè!

Раждането – ахххх, това раждане! Секцио или не, с упойка или не, с присъствие на таткото или не – мисля, че никога не съм получавала толкова съвети по даден въпрос, и то без да съм ги поискала. А аз докрай настоявах на нетипичното за мен вътрешно спокойствие, което ме беше обзело и оставих нещата на природата. И да, тя си знаеше работата много по-добре от всички онези, толкова добре запознати по въпроса.

Родих на очакваната дата, естествено, бързо. Да – с обезболяващо. И нищо от това не ме прави нито повече, нито по-малко майка от останалите.

Кърменето – сред най-съкровените лични избори за една жена. Недоумявам как в 21 век може да се налага на някого каквото и да е убеждение. Аз лично избрах да кърмя, но имам приятелки, за които това наистина беше невъзможно. По една или друга причина, то се беше превърнало в толкова болезнен процес, че забравяха за радостта и удоволствието от този така важен контакт с бебето.

Буденето нощем – аууу, що за майка съм! Не будя детето си на всеки 3 часа да се храни, а нощем го оставям да спи и гладува по цели 7-8 часа! Да, вярвам в естествените сили на природата и че тогава, когато детето ми има нужда от храна, то ще подаде нужния сигнал. И до ден днешен не знам как, но отварям очи 10 секунди преди то да е поискало да суче. Голямо нещо е това майчинският инстинкт, ей!

Носенето на ръце, прегръщането – не спирам да разнасям бебето си напред-назад, да го прегръщам и милвам. Не смятам, че това ще го приучи към постоянно внимание или пък ще го разглези. Вярвам, че ще му даде увереност и ще засили още повече връзката му с мен и таткото.

Социалният живот – слава богу, че Миа се роди през декември, че иначе не знам какво щеше да прави. Живеем сами (без баби, лели и прочие, които да играят ролята на детегледачки), което автоматично означаваше, че с бебето трябва да се разберем по някои въпроси. А именно, че ние с татко ѝ обичаме да излизаме и имаме социален живот, който сме готови да ограничим, но не да зачеркнем напълно. Затова нашето бебе се научи бързо да спи на шум в количката, да е навън при дъжд и студ, да е прегръщана от познати и непознати. Също да се къпе вечер, но не в строго определен от всевишния час, а ако някоя вечер закъснеем, това да не се превръща в семейна драма. Вярвам, че детето ни трябва да обогати живота ни, не да ни превърне в негови роби.  Също така, че постоянното разчитане на баби и дядовци не е най-доброто за неговото възпитание. Или иначе казано: „Който си има деца – да си ги гледа”.

И така до безкрай – да спи по гръб или настрани, да яде пюрета или да пие плодов сок, да ходи на градина, или да остане вкъщи с детегледачка, да бъде или не ваксинирано. О, боже мой, стига!

Едно нещо разбрах в последната година – а именно: единственият съвет, който бих се осмелила да дам на  друга (бъдеща) майка, е да не слуша съвети. Най-правилното за мен е вътрешният глас и инстинкт да бъдат водещи, защото ние, и нищо друго, сме най-доброто за нашите деца.

Автор: Мариела Ганчева