Има неподходящи срещи, това е всичко. И на мен ми се е случвало. На теб също. Как искаш хората да разпознават истинското от фалшивото, като умират от самота? Срещаш някого, опитваш се да го направиш интересен, измисляш го изцяло, обличаш го от глава до пети в качества, затваряш очи, за да го видиш по-добре. Ако е красив и тъп, намираш, че е умен, ако забележи, че гърдите ти са увиснали, те намира за индивидуална, ако започнеш да усещаш, че е мекотело, си казваш, че трябва да му помогнеш, ако е невежа, ти пък знаеш за двама, ако иска да го прави през цялото време, си казваш, че те обича, а ако няма много склонност към това, си казваш, че това не е най-важното.

И продължаваш така, със зъби и нокти да отричаш очевидното, а то ти се вре в очите и ей това се нарича проблеми на двойката, когато вече не можете да се измисляте един-друг и тогава настъпват скръбта, злобата, омразата, отломките, които се опитвате да залепите заради децата или просто защото предпочиташ да си в лайната, само не сама. Това е.

Угасналото чувство не дължи извинения никому.

И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов – може – и това е най-гадното. Органите продължават да подсигуряват нормално физиологично състояние и това подобие може да продължи много дълго, до момента, в който краят на функционирането направи този труп легитимен. Може да потърсим убежище и забрава и в сексуалността и да живеем като автобусна спирка. И така, проявете предпазливост, тя винаги е добро извинение. Или пък тръгнете утре с мен. Не правете глупостта да минете някъде встрани поради излишък на житейски опит. Тръгнете с мен, дайте шанс на невъзможното. Нямате представа доколко му е писнало на невъзможното и каква нужда има то от нас.

Не е достатъчно да сме нещастни поотделно, за да бъдем щастливи заедно.

Любовта е най-вероятно най-добрата форма на диалог, измислена от човека, за да говори на себе си.

Понякога погубването на чувствителността е въпрос на оцеляване. Човек не бива да отглежда мъката си, в това е всичко.

Щастието е известно най-вече със своята липса.

… и аз мълчах с целия дар слово, на който съм способен.

Френският писател Ромен Гари е създател на повече от петдесет романа и на една забележителна литературна мистификация. Писателят е роден като Роман Кацев във Вилнюс, Литва, през 1914 в бедно еврейско семейство. С рожденото си име подписва първата си книга „Виното на мъртвите“. Следват редица романи под псевдонима Ромен Гари, Фоско Синибалди, Сатан Богат.
През 1956 получава наградата “Гонкур” – една от най-престижните литературни награди, за романа си “Корените на небето”. По регламент тази награда се присъжда само веднъж в живота. Което явно му се е сторило голямо предизвикателство, затова започва да издава романи под псевдонима Емил Ажар и така през 1975 получава втора награда за великолепното си произведение “Животът пред теб”, като така става единственият носител на наградата два пъти. Романът се продава в повече от един милион екземпляра и досега е преведен на двадесет и три езика. Въпреки догадките относно самоличността му, никой не успява да докаже подозренията си.
Мистификацията бива разкрита половин година след смъртта му. В началото на декември 1980, Ромен Гари се застрелва с куршум в устата, като от предсмъртната му изповед се разкрива тайнствената самоличност на Емил Ажар. “Всичко може да се обясни с депресия. Но в моя случай, трябва да се има предвид, че тя продължава, откакто съм възрастен човек, и именно тя ми помогна да стана известен писател. Добре се позабавлявах. Благодаря и сбогом!…“