Тежи ми вече да отговарям на чужди очаквания. Да се държа така, както се предполага, че е редно. И да премълчавам, когато ме боли от нечии други непремълчани думи. Уморена съм да се съобразявам, да се оглеждам постоянно дали съм застанала така, че на другите да им е удобно, дали вървя с правилното темпо. И от друго съм уморена – от това да се страхувам, че ако живея както искам, някой друг ще бъде наранен.
Знам че всичко това е било мой избор и че цялата тази умора си е по моя вина. Пуснала съм на свобода егото си, което си мисли, че може да спасява и да оправдава, да контролира и да лекува.
Затова спирам да се оправдавам с начина на възпитание или с правилата на обществото. Винаги ще има някой друг, защото така е устроен животът – да има някой друг. Винаги ще има някой, който ще приема твърде лично моите успехи, че даже и неуспехите ми, ще се чувства наранен, изоставен, препънат, объркан, недооценен и недообичан от мен.
Истината е, че и аз понякога съм в ролята на този другия и се чувствам наранена, изоставена, препъната, объркана, неодооценена и недообичана. Често без причина, просто защото така съм разчела ситуацията, реакцията и думите. Но това си е мой проблем. След като мога да го повтарям на себе си и да го приема, защо тогава и другият да не може. Неговите чувства са си проблем на неговото его. Не на моето.
Имам нужда от себе си. В този логичен свят, имам нужда от любов, която е нелогична, свръхестествена и уютна. Толкова дълго време се опитвам да се свържа с някой друг, оставяла съм се дори да бъде връзка, която съединява други. Не че в това няма доза благородство, не се отказвам от рицарската си същност, напротив. Но точно сега имам нужда от себе си. От връзката със себе си. Ако продължавам да бъда подчинен съюз, съвсем ще ми закърнеят сетивата. Ще изгубя усещанията си, което е почти присъда винаги да бъда в ролята на другия, който все е неразбран.
Затова избирам да съм връзка за себе си със със себе си. Този съюз е много простичко нещо, не е лесна работа, но е проста работа. Достатъчно е да искам най-доброто за себе си. И да правя най-доброто за себе си. С нежност, любов и доверие. Особено с доверие към грешките, които неизбежно ще направя. И без извинения и без оправдания, че другите може да не ме разберат. Може. Но пък може и да ме разберат и да започнат да ми помагат. И тогава онова клише за добрата Вселената, ще придобие смисъл. И онази любов, която понякога си мисля, че ми липсва, ще се появи.
Сашка Александрова
Източник: myvelikoturnovo.com
