Ризите на мъжете, които не се завръщат.

Детските дрешки, които остават необлечени.

Платовете, които забравяме в пълните ни гардероби, платовете за неушитите момински рокли.

Любимите чаши, които остават ненапълнени и които някой ден се чупят и се разпиляват на парчета.

Топлият хляб, който изстива на трапезата и не дочаква гостите, които никога не идват.

Всичко се къса, губи, раздава, изстива и ожалва.

Но сърцата ни.

Очите ни.

Ръцете ни и уханието на любимите ни същества.

Мирисът на гребена им.

Докосването им.

Усещането ни… То е вечно.

Като любовта, която сме дали и любовта, която сме получили.

Красиво е.

Дори и след смъртта ни.

То остава и продължава в историите на млади и стари, които разказват за любовта ни.

В думите им ще има лек; ще има утеха.

Ще има бъдеще, в което има малко повече любов.

Източник: http://chetilishte.com