” – Жената, сине отива в чужди мъжки ръце, кога сърцето ти ѝ е далече, кога ѝ мълчиш с очи и не я галиш с ръце и с душа. Кога уж с тебе върви, а сама сеща себе си.

– Ако я обичам, тате? Не стига ли?

– Не стига, чедо. Сама жена си в постеля да замръква дълго не я оставяй! Да ти не топли друг мястото и да няма де ти сам да легнеш и да ти се напълнят ръце и сърце кога у дома си дойдеш. Любовта, сине, цялата е огън и жар! Ако не я топлиш, замръзва и веке не е същата, мигар в нощите да спи в постелята до тебе.

– А как се топли обич?

– С блага дума, чедо. С грижа. Кога похвалиш премяната и сготвеното на софрата. Кога забележиш тъгата в усмивката и я разтушиш. Да гледаш и да видиш, да слушаш и да чуеш тряб’а. Време да й даряваш. Да ти е мъжка думата, каквото й речеш, на две да не става, ама и хатър да й не чупиш! Обичта инат не трае. Товар от двама по-леко се носи, затуй в живот по двама крачат. Женското сърце, сине, не е като мъжкото. Мъжете една севда носим в гърди до живот, като първата веке не любим! И втора, и трета да ни топли ложето, като първата втора обич си нямаме! Жената, чедо, дълго търпи, много обича, ама очи ти, ако дълго й не бляскат отпреде, чезнат, сърце й след друга светулка тръгва топлинка да си дири!…”

Валентина Йоргова, / Гласове в тихото /