Имало някога едно царство. Земите му били плодородни, хазната била пълна, а хората живеели доволно и богато. Владетелят на царството бил щедър и справедлив.
Когато се родил първородният му син, царят бил толкова щастлив, че решил да направи специално благодеяние на поданиците си – такова, че да се помни дълго денят на раждането на престолонаследника.
Сложил той една везна на градския площад и наредил на царските пратеници да разгласят из царството, че в този ден всеки ще получи дар от владетеля. Условието било всеки да донесе по нещо, да го сложи в едното блюдо на везната и колкото тежи, толкова злато ще получи.
Зарадвали се хората, разтичали се и започнали да се трупат на площада пред везната. Носели най-различни неща, къде по-тежки, къде по-леки – кой каквото имал, поставяли ги на везната, а царят слагал злато от другата страна, докато двете блюда се изравнели.
По някое време дошла една дрипава старица, която видно не носела нищо със себе си. Застанала и тя пред везната, отворила шепата си и пуснала в нея някаква малка костица.
– Много си скромна, добра жено! – казал царят. – Нямаше ли нещо по-голямо, което да донесеш? За тази костица почти нищо няма да получиш.
– Е, това донесох, господарю – отвърнала жената. – Пък нека да видим колко тежи.
Сложили една дребна златна монета в другото блюдо на везната. Но тя не помръднала. Всички се учудили, но добавили още една. Везната продължавала да стои неподвижно. Сложили още една, още една, изсипвали цели торби със злато… Везната сякаш била залепнала. Изнесли от хазната купища злато и започнали да го трупат на везната, но резултатът бил същият. Везната не мърдала. Сякаш малката костица тежала тонове. Царят и неговите съветници гледали в недоумение и не можели да повярват на очите си. Това била някаква магия!
– Какво е това чудо, жено? Каква е тази костица, че тежи толкова много? – накрая попитал царят. – Изглежда, че цялто ми богатство няма да стигне за нея.
– Това е костица от човешкото око! То е ненаситно, господарю – казала старицата. – Колкото и злато да сложиш срещу него, все му е малко. Едва когато човек умре и отиде в земята, изчезва и алчността му. Една шепа пръст му трябва само…
И като казала това, старицата се навела, взела една шепа пръст от земята и я хвърлила върху блюдото с костицата. Тогава и везната се наклонила обратно.
Притчата е от сборника „Винаги има надежда. 150 притчи за изкуството на живота“, издателство Гнездото
автор: Калина Петрова
Източник: http://www.gnezdoto.net
