Отдавна не съм препоръчвала книги в сайта си, а сега. за компенсация, ще препоръчам цели три:). Това е, защото препоръчвам не книгите, а техния автор – Йеспер Юл, който е датски семеен психотерапевт и автор на множество книги в областта на отношенията родител-дете и отглеждането на децата. Неговата най-известна книга е „Компетентното дете“, за чиято популярност свидетелства факта, че е преведена на 18 езика. Други две негови чудесни книги са „Да бъдеш мъж и баща“ и „Това съм аз! А ти кой си?“ .

Макар препоръчаните книги ще бъдат най-интересни за хората, които се интересуват от темата за родителството, добре е да се знае, че тази тема е нещо много повече от това, което изглежда на пръв поглед – общуването между родители и деца. Това всъщност е темата за това как можем да общуваме пълноценно с всички, включително и със самите себе си. Не веднъж съм чувала от мои клиенти, че след като са научили някакви нови техники за по-доброто общуване с децата си, са започнали да ги прилагат и към своя партньор, и били изумени, че това имало съвсем същия позитивен ефект. Разбира се, че ще има – пълноценното общуване се основава на едни и същи принципи! А децата ни, поради своята зависимост и безусловна любов към нас, в най-голяма степен имат  способността да ни подтикнат да започнем да учим нещо ново и да се променяме.

Наистина, в сложното взаимоотношение родител – дете не е ясно кой на кого е учител. Това, което е ясно, е, че децата подражават на това, което виждат, а не на това, което чуват. И колкото по-малка е разликата между нашите думи и дела, толкова по-психически здрави деца можем да отгледаме. Ако съветваме децата да правят нещо, което ние самите не прилагаме в живота си, те няма да ни послушат. Най-ценното наследство, което можем да им дадем, е нашият личен пример и именно тук е голямата трудност. Част от нея е да можем да се отнасяме към себе си и своите нужди със същата степен на уважение и разбиране, както към нуждите на детето ни. Защото вътре в нас също живее едно малко дете – нашето емоционално тяло, което, подобно на външното ни дете, също има нужда някой да го види и да се погрижи за него. Да си родител означава да си родител най-малкото на две деца – на своето „вътрешно дете“ и на външното си дете. Голямото предизвикателство е как да съчетаем техните нужди по начин, уважаващ и двете страни.

Именно в това отношение книгите на Йеспер Юл са особено ценни, защото съдържат напътствия как да изградим здравословни граници между нас и другите, между нас и децата си.

„Да бъдеш обичан е строго индивидуално усещане при малки и големи, но за всички важи едно – не се чувстваме обичани, когато някой нарушава или не зачита личните ни граници. Ако това се случва многократно и грубо, самоуважението ни се понижава, а с него и нашата способност да действаме конструктивно. Не можем нито да се погрижим подобаващо за себе си, нито да подобрим контакта с човека, който нарушава границите ни. Това важи както за децата, така и за възрастните.

Нужно е време, за да опознаем личните си граници. Някои от тях усещаме интуитивно, но за други разбираме чак след много години, а ни трябва и време да се научим да ги изразяваме по разбираем за другите начин.

Поредният житейски парадокс е, че осъзнаваме личните си граници едва когато някой ги прекрачи. По същия начин разбираме за съществуването на нечии граници едва след като се сблъскаме с тях или неволно ги нарушим…

Благодарение на децата, родителите имат ценната възможност да опознаят собствените си граници и да ги променят така, че да бъдат максимално конструктивни и за двете страни. Същото се случва и в една романтична връзка между двама възрастни. Единствената разлика между възрастния партньор и детето е, че детето има много по-малко опит. Във всеки случай са нужни десетина години, за да опознаем границите си.

Колкото по-добре познаваме границите си и колкото по-личен е начинът, по който ги изразяваме, толкова по-голямо е удовлетворението ни от общуването с другите хора – а също и тяхното удовлетворение от общуването с нас.

Всекидневното взаимодействие между родители и деца е изпълнено с толкова силна и ранима обич, че във взаимния процес на обучение, наречен семеен живот, във всеки един момент някой рискува да наруши границите на другия. Чувството за вина е най-малко, а себеуважението най-голямо, когато възрастните поемат водещата роля и „задават тона“.“

Йеспер Юл, „Това съм аз! А ти кой си? , с.10

С благодарност към Мира – една майка, която постоянно се учи от детето си! Именно от нея разбрах за книгите на този чудесен автор, а цитатът по-горе също дойде първо чрез нея!

Камелия

Източник: http://espirited.com