Неспособността или по-скоро нежеланието на човешкия ум да се освободи от миналото е описана по много красив начин в историята за двама дзен-будистки монаси – Тадзан и Екидо.

Веднъж се случило да вървят по селски път, целият в кал от наскорошните проливни дъждове. Приближавайки се до едно село, монасите срещнали девойка, която искала да пресече пътя, но калта била толкова дълбока, че щяла да съсипе коприненото й кимоно. Без да му мисли, Тадзан я вдигнал на ръце и я пренесъл на другата страна.

Монасите продължили пътя си в мълчание. Пет часа по-късно, когато вече приближавали манастира, където щели да се подслонят, Екидо не издържал и най-после заговорил за това, което го гнетяло:

„Ама защо взе на ръце онова момиче? – запитал той. – Ние, монасите, не бива да постъпваме така.”

„Оставих я на земята преди часове – отвърнал му Тадзан – Ти още ли я носиш със себе си?”

Екхарт Толе, “Нова земя”.