Да надникнеш в душата си е като да си изпразниш джобовете. Ще изпадне нещо изненадващо, което си забравил в тях отдавна. Нещо друго ще се окаже вече излишно, трето ще е овехтяло дотолкова, че да ти е непотребно. Ще си зададеш въпроси: „Защо съм запазил това?“ или „Защо съм забравил за това?“. И накрая ще върнеш само някои неща обратно. Защото ще си спомниш как джобовете ти са натежавали и неща са се изтърсвали от тях, защото си ги препълнил. Сега ще оставиш само онези неща, които е нужно да са наблизо. Други ще прибереш на място, където да запазиш – където да можеш отново и отново да се връщаш към тях – точно толкова ще са ти скъпи.
Ще поискаш да си заделиш място за нещо ново и все още непознато – затова знаеш, че не можеш да вземеш всичко със себе си. Именно това е причината да изпразниш джобовете си. Оставяш само най-същественото. Мястото никога не достига и това е най-хубавото… Защото иначе какво друго ще те накара да потърсиш същественото за теб?
Вероятно е така и когато надникваш в душата си. Виждаш ненужното, което ти е тежало. Виждаш овехтялото и вече непотребно. Виждаш емоции и спомени, които искаш да пазиш, за да се връщаш отново към тях в бъдеще. Виждаш, че можеш да имаш място за нещо ново. Виждаш кое е същественото, без което не можеш да продължиш по пътя си.
И когато почувстваш душата си празна – спомни си, че това е твоят шанс да я изпълниш тепърва с нови съществени неща.
А когато я почувстваш пълна – опитай да осъзнаеш какво е онова едничко нещо, което я прави такава. Най-често то е много близко – на една длан, една усмивка или един поглед разстояние. Не забравяй да се протегнеш и да го хванеш… да се усмихнеш и да го привлечеш… да го виждаш винаги…
автор: Иво Илиев/ източник: myvelikoturnovo.com
