Преди много, много време един човек, минавайки през непознат за него град, попаднал в гробищата. Започнал да чете надгробните плочи и това, което му направило впечатление било, че на повечето от тях пишело, че там почива някой който е живял три, четири или две години. На човека му станало много мъчно и се разплакал, като си помислил колко много деца са починали в този град…

Една жена от същия град била наблизо, видяла сълзите в очите му и го попитала защо плаче. Мъжът отговорил, че е потресен от това, колко много деца умират в този град. Тогава жената му се усмихнала и казала, че повечето от тези хора са починали като възрастни и то на преклонна възраст. После разяснила мистерията с годините по следния начин:

“В нашия град всички жители си водят дневници, в които записват случките и времето, в което се чувстват щастливи. Когато някой умре, ние събираме всички дни от дневника и така получаваме времето, през което този човек наистина е живял и се е радвал на живота. Това за нас е времето, което си заслужава да се отбележи като изживяно.”

“А ти, колко време си живял, страннико?” – попитала го накрая тя.

Източник: “Писма до Клаудия”, Хорхе Букай