Способни ли сме да отвръщаме с радост дори при най-ужасяващите обстоятелства. Можем ли да простим и най-голямата несправедливост и да продължим да се наслаждаваме на живота?
Вижте една силна история, която ни разказва за това. И от която можем само да се поучим…

Антъни Рей Хинтън прекарва в затвора 30 години със смъртна присъда за престъпление, което не е извършил. По време на убийствата, за които е осъден, той бил на работа в затворена фабрика в щата Алабама, но когато го арестуват, полицаите му казват, че ще влезе в затвора, защото е чернокож. Той прекарва 30 години в килия метър и петдесет на два метра, при строга изолация, като му е позволено да излиза навън само един час дневно.

Когато след скалъпен процес Антъни е осъден на смърт, той се чувства гневен и съсипан заради начина, по който американската правосъдна система унищожава живота му.

„Когато никой не вярва на нито една твоя дума, в крайна сметка ти спираш изобщо да говориш. Сутрин не казвах „Добро утро!“. Не казвах „Лека нощ!“. Не казвах „Как си?“. На никого. Ако пазачите искаха някаква информация от мен, пишех отговора си на лист хартия. Бях гневен! – разказва той. – Но на четвъртата година, един ден чух човек от съседната килия да плаче. Тогава изведнъж усетих, че любовта и състраданието, на които ме беше възпитала майка ми, се събудиха в мен. Попитах го какво се е случило. Той отговори, че току-що е научил, че майка му е починала. Казах му: „Погледни го по друг начин. Сега има някой на небето, който ще те защити пред Бог.“ После му разказах един виц и той се разсмя. Внезапно гласът ми и чувството ми за хумор се завърнаха. В продължение на 26 години след тази нощ се опитвах да се фокусирам върху проблемите на другите и когато настъпеше краят на поредния ден, в който правех това, осъзнавах, че не бях мислил за своите проблеми.“

Така Хинтън успява да изпълни с любов и състрадание едно място, по принцип лишено от любов, открива радостта в едно от най-безрадостните кътчета на планетата.

Докато е в крилото на смъртниците, става свидетел как 54 души излизат от килиите си и се запътват към камерата за екзекуции. Пет минути преди изпълнение на екзекуцията той карал останалите затворници да блъскат по решетките на килиите си. „В крилото на смъртниците срещнах хора, които очевидно не са имали безусловна любов, каквато аз бях получил от майка си. Не знаех дали изобщо имат близки хора навън, дали имат приятели в затвора. Но ние станахме едно семейство и затова, когато те вървяха към смъртта си, ние блъскахме по решетките – за да им кажем: „Ние сме с теб и ще те обичаме до самия край.”

По време на престоя си в затвора Хинтън става съветник и приятел не само на други затворници, но и на надзирателите, мнозина от които умоляват адвоката му да направи всичко по силите си, за да го измъкне. Върховният съд единодушно постановява освобождаването му и той най-накрая излиза от затвора като свободен човек.

„Човек не осъзнава стойността на свободата, докато не му я отнемат – казва той. – Хората се крият от дъжда, а аз тичам навън, когато завали. Как може нещо, което пада от небето, да не е ценно? Толкова години ми е липсвал дъждът, че сега съм благодарен за всяка капка, която се стича по лицето ми. Копнея за това усещане.“

Когато Хинтън е интервюиран в американското предаване „60 минути“ и водещият го пита дали е ядосан на хората, които са го вкарали в затвора, той казва, че отдавна им е простил. А водещият недоверчиво възкликва: „Но те са отнели 30 години от живота ви! Как е възможно да не сте гневен?“ Отговорът на Хинтън е:

„Ако съм гневен и озлобен, те ще отнемат и останалата част от живота ми. Не светът ти дава радостта и не той ти я отнема. Можеш да позволиш на хората да влязат в живота ти и да го унищожат, но аз отказвам някой друг да ми отнеме радостта. Ставам сутрин и нямам нужда от някой друг, който да ме разсмива. Мога сам да се усмихвам, да се смея, защото съм благословен с още един ден, а когато си благословен да видиш още едно утро, това е достатъчно да изпитваш радост. Не ходя да се оплаквам насам-натам: „Човече, нямам пукнат долар в джоба си.“

Все ми е едно дали имам пари; интересува ме дали съм благословен да зърна изгряващото слънце още един ден. Знаеш ли колко много хора имат пари, но няма да се събудят тази сутрин? Е, кое е по-добре: да имаш милиард долара и да не се събудиш, или да си разорен и да си жив? Предпочитам да съм разорен и да се събуждам всяка сутрин през тази седмица.

През юни казах на интервюиращата ме журналистка от Си Ен Ен, че имам три долара и петдесет цента в джоба си и че по някаква причина никога в живота си не съм се чувствал по-щастлив. „С три долара и петдесет цента в джоба!?“, удиви се тя. А аз ѝ казах: „Знаете ли, майка ми никога не ни е възпитавала, че всеки ден трябва да изкарваме колкото се може повече пари. Тя ни учеше какво е истинското щастие. Казваше, че когато си щастлив, хората около теб също стават щастливи. Виждам всички онези хора, които притежават много, но не са щастливи. Ето, аз прекарах 30 дълги години, ден след ден, в онази тясна килия, и се питам защо има толкова хора, които никога не са били лишени от свобода – нито ден, нито час, нито минута, – но не са щастливи. Не знам защо те не са щастливи, но мога да кажа, че аз съм щастлив, защото съм избрал да бъда такъв.“

Откъс от „Книгата на радостта“, Далай Лама и Дезмънд Туту

Източник: http://www.gnezdoto.net