Дом, семейство, деца, кариера… Всичко в живота ти изглежда чудесно и… почти съвършено. Но дълбоко в себе си усещаш, че нещо не е както трябва. Чувстваш емоционална празнота, физическо изтощение и пълна неудовлетвореност от всичко. Редуват се апатия и гняв, сълзи и безсънни нощи. Не харесваш живота си, не харесваш и себе си. “Това ли съм аз? Това ли исках?”
Все по-често жадуваш да захвърлиш високите обувки, а може би и да захвърлиш всичко…
Да избягаш? Не, скъпа, спасението не е в бягството. Просто имаш нужда от промяна – дълбока и пречистваща, от едно пътуване към себе си, към истинската си същност. Големите житейски промени не е задължително да бъдат свързани със слагането на голям кръст върху всичко. Понякога просто трябва да разбъркаш частичките на пъзела и да ги подредиш отново. Да си дадеш позволение да бъдеш себе си, а не съвършена. И да се обърнеш към мъдростта на сърцето си. Защото истината винаги е там…
Откъде да започнеш ли? Може би срещата с една жена като теб е добра идея…
В своята книга „Изкуството да бъдеш несъвършена“ американската писателка Шона Никуист откровено и без задръжки споделя как безумното и изтощително ежедневие, непрекъснатото сравняване, доказване и преследване на обществените предписания за успех я е довело до състояние на физическо изтощение и душевна пустота. И как самата тя е осъществила най-предизвикателната и целебна промяна в живота си.
Повратната точка
Една събота преди три години, докато лежах изтощена и се взирах в тавана на една хотелска стая в Далас, си казах: „Не желая повече живота, който сама създадох. Ако на някого му харесва, може да заповяда и да опита. Аз обаче приключих. Искам да живея по нов начин“.
Бях на трийсет и шест. С Арън бяхме женени от единайсет години и имахме две момчета – на една и на шест години. Довършвах книгата си – оставаше ми месец до предаването на ръкописа. Вървеше по-бавно от предишните книги заради рецептите в нея. През уикендите често пътувах, за да говоря на конференции и в центрове за духовни практики. … Обичах този живот. Обичах съпруга си, обожавах децата и бях истински благодарна, че съм писател. Но имах усещането, че влача след себе си малък червен вагон, който е толкова препълнен, че едва успявах да го помръдна. Червеният вагон беше животът ми, а неговата тежест ме смазваше.
Раздавах се безразборно. Здравето ми страдаше. Често боледувах. Спях лошо и недостатъчно. Хранех се на крак, спях с дрехите, благоговеех пред своя списък със задачи като пред олтар и пренебрегвах протеста на тялото и на душата си, сякаш не беше нищо повече от бръмчене на досаден комар.
Вярвах, че съм непоклатима, че ако съм достатъчно твърда, тялото ще се подчинява на ума ми; вярвах, че не съм от онези създания, нежни като цветя, които редовно трябва да се потапят в усамотение и зелена тишина, за да могат да функционират.
Черно кафе, червени очи и грешна стратегия… С достатъчно кафе и очна линия можех да изляза на всяка сцена. Но повръщах повече, отколкото е нормално. Плачех неудържимо в колата и под душа. Издавах команди на децата по-често, отколкото ги прегръщах и изслушвах, защото последните две действия изискват емоционален ресурс, с какъвто отдавна не разполагах.
В очите на другите бях издръжлива. И способна. Човек, на когото може да се разчита. Много хубаво. Но не е същото като да бъдеш любяща, мила и жизнерадостна. Неща, които аз не бях.
Изпитвах непоносима болка от прекъсването на връзката със собствената си душа и с най-скъпите на сърцето ми хора. Година след година се бях отдалечила от чувствената и своенравна личност, която някога бях. А тя ми липсваше. Бях се превърнала в личност, каквато не исках да бъда.
И тогава нещо в мен достигна своя предел, а после се скъса и умря.
Бях готова да преобразя целия си живот.
Бягството от реалността
Можеш да превърнеш в наркотик (в средство за притъпяване на болката) всичко – тренировки, гледане на телевизия, работа, правене на секс, пазаруване, доброволни дейности, чистене, спазване на диети. Всяко от тези неща е в състояние за известно време да те направи безчувствен. Така действат наркотиците. И щом започнеш да използваш като наркотик всички тези неща, връзката ти с това, което е важно за теб – със собственото ти сърце и с хората, които обичаш, – започва да изтънява все повече. А това е другият страничен ефект на наркотиците – изолацията.
Гледаме на душите си като на неизбежна косвена жертва в усилията си да правим онова, което „трябва“ – заради чуждите очаквания, заради желанието да изглеждаме способни в очите на другите или в опит да избягаме от усещането за вътрешна пустота. За известно време дори не си даваме сметка за компромиса, който правим. Живеем на автопилот – зареждаме се с енергията на страха и кофеина, докато отмятаме задача след задача, а вечер рухваме в леглото, без да помним нито една истинска мисъл, чувство или близост. Знаем единствено, че сме избутали и този ден. Започваме да вярваме, че душата не е незаменима – тя е по-скоро лукс, въпрос на избор, но в никакъв случай нещо, без което не можем.
Осъзнаването, че всичко е в твои ръце
За мен всичко се промени, когато осъзнах простата истина, че ние решаваме как искаме да живеем. Сами изпълваме със съдържание своите дни и седмици. И ако не го правим, те ще бъдат предначертани според общоприетите стандарти за „нормално“ и „желателно“. А нима някой би искал това?
Един ден осъзнах, че сред най-важните неща, които съм правила през последните няколко години, е бил опитът ми да поема контрола върху собствения си живот. Защото той е само мой и няма никакво значение дали ще се хареса на някой друг. Едно е важно: живея ли в хармония със себе си и кое е моето призвание?
Едно от най-хубавите неща в живота (знам го от опит) е да изоставиш пътя, по който другите смятат, че трябва да вървиш, и да поемеш в посоката, в която те теглят сърцето и душата ти.
Ако позволиш на другите да ти казват как да живееш, те винаги ще го правят. Затова не им позволявай! Заеми мястото, което ти се полага! Извиси глас! Запей своя песен! Това е твоят шанс да начертаеш или да преначертаеш за себе си един вълнуващ живот.
Думата, която промени всичко
Думата „не“ се превърна в скалпела, който използвах, за да прекроя живота си, разрязвайки деликатната тъкан между това, което трябваше да си отиде, и онова, което исках да остане.
За мен беше предизвикателство да се науча да казвам „не“. Правех го лошо, непохватно, често пъти насила, а понякога отказът ми завършваше с толкова противоречиви и озадачаващи думи, че накрая хората се объркваха какво точно искам да кажа. Обземаше ме силно колебание и след всяко „не“, което изричах, започвах да се извинявам: „Всичко наред ли е? Нали няма проблем? Нали знаеш, че те обичам? Не ми се сърдиш, нали?“.
С времето става по-лесно – така е с всичко ново, на което се учиш. Започваш да изграждаш нещо подобно на мускулна памет за усещането да заявиш открито какво чувстваш, от какво имаш нужда, какво ти пречи. Тогава се случва нещо любопитно – хората все по-често се взират в лицето ти с удивление и сякаш казват: „Това ми харесва. Искам и аз да мога така“.
Да бъдеш несъвършена
Намирах се пред дилема, с каквато много от нас често се сблъскват: да вкарам идеята за живота си, за децата и дома си, както и за поредната Коледа, в някаква фантастична, съвършена представа… или да се гмурна право в безпорядъка и да осъзная, че точно той е моят живот, единственият, който имам и който рискувам да пропусна в очакване на фантастичното и съвършеното.
На онази Коледа реших да бъда истинска, а не перфектна. И оттогава се придържам към този избор.
Става дума за това да се научим да се разкриваме и да позволим на другите да ни видят такива, каквито сме – несъвършени по хиляди начини, слаби, неразумни и с огромен запас от недостатъци, но въпреки това заслужаващи обич. Става дума за осъзнаването, че животът ни става пълноценен не с постиженията, а с умението да общуваме задълбочено и честно с хората около нас и с всеотдайния стремеж да създадем един по-хубав свят със своята доброта и смелост.
Пропилях голяма част от живота си, от своя истински, човешки, прекрасен или не толкова прекрасен живот, в насилствени опити да го направя съвършен.
Копнежът по съвършенството ни изтощава и ни кара да се изолираме, да държим хората на разстояние, да препускаме и да изразходваме цялата си енергия в преследването на някакъв невъзможен идеал.
По-малкото наистина е повече
Искам повече въздух, искам по-малко шум и по-малко неща, които трябва да правя и да ръководя. Искам по-малко от всичко. По-малко вещи. По-малко препускане. По-малко доказване и пресилване. По-малко бързане. По-малко забележки на децата, които трябва да се качват по-бързо в колата, за да можем да купим повече неща, които после ще изхвърлим. По-малко харчене и консумиране. Искам по-рядко да изпитвам усещането, че не мога да събера ума си, че стомахът ми е свит на топка, а животът ми е извън контрол.
Чувствам се сякаш шофирам със сто и петдесет километра в час, а музиката гърми през отворените прозорци. Спирачките свистят, докато паркирам пред хипермаркета, а после бързо се втурвам към задната част на магазина. Подлагам глава под машината за ледени напитки и устата ми се пълни с червен сироп, тонове ягодов сироп, който се стича по лицето и врата ми, а аз продължавам да гълтам гъстата и лепкава ледена каша. Накрая се изправям с омазано лице, от което се стичат капки, хуквам обратно към колата и към следващата задача, включвам рязко на задна скорост, а музиката гърми с вцепеняващи ума децибели.
Точно така се чувствам. А всъщност искам просто една ягода. В пълна тишина.
Поразена съм от откритието колко много неща са свързани в основата си. Чувствам се по-добре, когато домът ми не е претъпкан с вещи. Сутрин ми е по-лесно да се облека, когато имам по-малко възможности за избор.
Започнах да обикалям от стая в стая и да събирам ненужните вещи – колкото по-малко, толкова по-добре. После дойде ред на гардероба. Освобождавам дома си, стените, шкафовете от всичко излишно и преобразеното пространство ме зарежда с енергия. Простотата създава усещане за простор и лекота, сякаш е глътка свеж въздух.
Да се върнеш към истинската си същност
Представях си периода на средната възраст като преход към едно ново бъдеще… и наистина е така. Мислех, че ще е процес на освобождаване от очакванията и оковите на миналото. Това също се оказа вярно. Но нямах представа, че в този период ще преоткрия себе си и ще възстановя истинската си същност.
Не се откъсвайте от истинската си същност. Опознайте я така, както познавате в дълбочина любим човек, както познавате детето си – с всеки нюанс на плача му, с всяка луничка на лицето му, с всяко предпочитание.
Тази моя същност (една крехка и силна творческа личност, обута с джапанки, с коса, вързана на конска опашка) е била тук през цялото време, но аз ѝ бях обърнала гръб. И едва не я изгубих в заблудата си, че постоянното движение може да ме спаси, че трябва да бързам, ако искам да бъда в безопасност.
Живеем в един арогантен свят, който крещи и който непрекъснато ни залива с подробни предписания какво означава да бъдеш жена, какво е успех и кой начин на живот е стойностен.
Но тези дефиниции ни принуждават да живеем сякаш сме поставени на бягаща пътечка – буквално и образно казано. И ние непрекъснато се стараем да се впишем в нечии представи, да изглеждаме достатъчно слаби, млади и бляскави, да имаме големи и безупречни домове, деца с добри маниери и чисти лица, благоразумни и рентабилни мечти. Но това не е живот. По този начин не можем да открием смисъла и истинската радост.
Животът е шедьовър, който създаваме всеки ден
Сега се уча да живея тук и сега, обикновена и истинска. Понякога уморена. Лишена от блясък. Незабележителна. Но с отворено сърце в настоящето, с дълбоко усещане за Божията любов, която променя всичко.
Сега знам, че най-доброто, което мога да предложа на света, не е силата и енергията ми, а един здрав дух, една мъдра и смела душа.
Седя на един груб, олющен шезлонг и докато слушам шума на вълните и бръмченето на моторните лодки в далечината, си мисля, че вече едва разпознавам в себе си жената, която бях толкова дълго. Прошепвам благодарствена молитва за новия си живот. Спасена съм. И изпитвам пламенната страст на новопокръстения.
Всеки ден, всеки миг откривам, че има живот, който е толкова сладък, толкова пълен, цялостен и красив, че щом вкусиш от него, не искаш повече да се връщаш назад.
Знаете ли какво е да се чувстваш отпочинал? Наистина отпочинал. Аз не знаех близо двайсет години.
Знаете ли какво е да усещаш дълбоката и прекрасна връзка с любимите си хора?
Сега се чувствам благословена и доволна. Като преродена. Като дете, което е усвоило ново умение или е получило подарък.
Не усещам празнота заради нещата, които оставям зад гърба си. Напротив, чувствам се цялостна и пълна с енергия, по-целенасочена и по-силна, отколкото съм била някога.
И си позволявам да бъда обичана в цялата си несъвършена, непоразителна и покрита с белези красота.
Независимо какъв преход преживявате – намирате се на прага на двайсетте или на шейсетте си години; изправени сте пред предизвикателството да поемете отговорност за живота си, след като дълго време не сте го правили; учите стъпките на непознатия танц на партньорството; ставате родител или пиленцата излитат от гнездото… – този преход съдържа потенциала за коренна промяна и може да се превърне в покана да изоставите всичко несъществено и да поемете към дълбоката същност на нещата. Можем да прилагаме този модел през целия си живот, отново и отново. Защото кой би могъл да се освободи веднъж завинаги от всичко ненужно?
