Емоция. Емоцията е като вятъра – всички я усещаме, че я има. Усещаме я с тялото си, както и вятъра, но не я виждаме. Не можем да я пипнем. Не можем да я опитаме. Просто знаем, че я има и това ни е достатъчно. Можем да говорим за вятъра повече, отколкото за собствените си чувства и емоции. Само защото е по-безопасно.
Емоция. Емоцията е всъщност вятърът вътре в телата ни. Понякога е лек и прохладен бриз, който ни докосва с финес. Понякога е студено океанско течение, което охлажда страстите точно навреме или не съвсем. Понякога е ураган, който помита в бурния си танц и последния подслон на любовта. Понякога е тишина. Но винаги емоцията е природно явление. Движение (от англ. motion), което броди в телата ни и търси своето местенце.
За емоциите няма седмична прогноза, както за вятъра. В момента, в който я усетиш, че се надига, тя вече те е заляла. Няма и достатъчно топли дрехи, които да те предпазят да не я чувстваш. Няма и място, на което да се скриеш от нея.
Защото тя е вътре в теб и не можеш да избягаш от себе си, дори и да обиколиш света. Това я различава от вятъра. Затова толкова много ни плаши да говорим за емоциите си – защото ни е страх, че ще им дадем сила и те ще ни покорят.
А емоциите имат нужда от простички неща. Имат нужда да ги забележим. Имат нужда да им дадем това мъничко пространство, в което да присъстват. Имат нужда да говорим за тях и да ги оставим те да ни говорят. Имат нужда да ни предадат своята мъдрост и да продължат своето пътешествие. А ако можеха да говорят, щяха просто да ни посъветват приятелски:
Тъгата през сълзи: “Не ме тъпчи с шоколад. Няма да стана по-сладка. Няма да изчезна. Ще остана на дъното в душата ти като утайка от кафе и ще горчя постоянно. И още шоколад само ще ме натъжава. Просто ме погледни и прегърни. Аз сама ще си тръгна.”
Гневът: “Цигарата ти ме задушава! Димът ѝ ме замъглява, но ме прави по-силен. Докато изпушиш цигара след цигара цялата кутия, за да ме обвиеш в плътна мъгла, аз ще пораствам. Ядосваш ме. Няма да си тръгна, а после тихо ще те издебна да нямаш цигари и ще стоваря цялата си мощ върху теб. А как искам само да ме погледнеш и прегърнеш. Аз сам ще си тръгна.”
Болката: “Водаааа, дайте ми вода! Мразя този алкохол, който се излива върху мен и ме гори. Боли ме. Чувствам се на кораб, който ще потъне всеки момент в алкохол и аз ще се удавя самотна и неразбрана. Но ще дойде ден, ще просветлее и аз пак ще бъда по-силна да те нараня. И така докато не намериш сили да ме погледнеш и прегърнеш. Аз после сама ще си тръгна.”
Страхът: “Хо хо хо! Да те видя колко различни хапчета за паника, безсъние, световъртеж и каква ли още не фобии ще измислиш, за да ме стопиш. Няма шанс – аз имам депресант за всичките ти антидепресанти. Страх ме е само, че не ме забелязваш. Моля те, погледни ме и ме прегърни. Аз сам ще си тръгна.”
Безразличието, скуката и колебанието в един глас дружно: “Ако станеш и се преместиш от тази маса, ние няма да останем. Тръгваме заедно с теб, защото тук ще ни стане скучно, безразлично и ще се чудим какво да правим, ако те няма. Ще те придружаваме, докато не ни погледнеш и прегърнеш. После сами ще си тръгнем.”
Любовта и радостта, свити на кълбо зад останалите, едва се домогват тихо да прошепнат през крясъците на другите: “Моля те, моля те! Погледни всички тях и ги прегърни. Защото докато не го направиш, не разпознаваш и нас. Не можеш да ни видиш и ни замерваш с всичките лакомства, задушаваш ни с цигари, поливаш ни с алкохол и ни опияняваш с хапчета. Не ни разпознаваш в хаоса. А ние искаме да ни погледнеш и прегърнеш. Тогава ще останем.”
Списъкът на емоциите е дълъг. Списъкът на средствата, с които ги тъпчем надълбоко е индивидуален. Но решението да не ни управляват те е едно – да им направим пространство да присъстват.
Следващият път, когато посегнеш към някое “спасително оръжие”, което ти е под ръка, погледни към коя емоция е насочено то. Защото всъщност насочваш оръжието към себе си.
Автор: Пламена Стефанова
Източник: http://www.highviewart.com
