Дали детето ще е по-щастливо, ако си посипя главата с пепел?

Мълчах, мълчах, обаче сега всичко ще си изплача. Защото ми омръзна да се чувствам виновна пред детето за нещата от живота. И да изкупвам вината си с нови грешки. Стига, не е честно. Колко яд и вина съм събирала ден след ден… А можеше да е съвсем различно.

Когато забременях ми се пушеше страхотно.

Толкова много, че растящият ми корем се сгърчваше на топка от порочното желание – за една, за половин цигара поне. Пробвах да се залъгвам с дъвки и ябълки, но цигареният дим се виеше денонощно пред очите ми. Не издържах, дръпнах си, дръпвах си. И всяко дръпване ми костваше ужасна гузност пред нероденото още бебе. Любов към него и омраза към себе си. Каква ли ужасна майка ще бъда, щом не мога да се лиша от тъпата цигара в името на неговото здраве.

– Вместо да се тръшкам в кошмарни видения какво ли лошо ще се случи с детето заради моите фасове, можех да проявя малко повече воля и зарязвайки пушенето навеки, да се самонадскоча.

Един проблем по-малко, един повод за гордост повече.

Когато синът ми, да е жив и здрав, стана на 6 месеца, реших да се върна на работа. Не че съм работохоличка, която изпада в транс при вида на струпани листчета със задачи и ги отхвърля с жар, жадувайки нови и нови поръчки от шефа. Не съм такъв човек, но си обичам професията. Не затова обаче се върнах в офиса. Оставих детето при бабите,

за да не изпадна като ненужен чарк

и след две години да се лутам от врата на врата в търсене на нова работа. А и за да можем да си „позволяваме“ бананова каша (имаше само в „Кореком“), хубави ританки, бензин за разходки с детето извън София, за кратко море, за ей такива глезотии. Освен това ми се струваше нечестно само мъжът ми да ни издържа, исках да си докажа, че мога да бъда и независима. Виждах детето сутрин рано и за лека нощ. Побърквах се, че други му четат как Пипи Дългото чорапче си играе на нещотърсач. На дежурства ми ставаше лошо от притеснения дали не е вдигнало температура.

Вечер тичах от спирката към нашия блок дано го видя, преди да е заспало. Разболях се, станах 48 кила.

– И защо бяха всички тия нерви? Защото тогава не се намери кой да ми каже, че е

адски тъпо да си пазя кариерата и да пропусна неговите прекрасни първи седем години.

Майната й на работата – тя никога не свършва. Майната им на парите – банановата каша и марковите дрешки не осигуряват щастие. Майки, стойте си при децата, когато са малки, защото и те, и вие имате насъщна потребност да се прегръщате, разхождате, целувате, плачете, пеете, милвате. Заедно.

Не вярвах, че ставам и за майка, и за баща

Не вярвах в нищо, абе, тотална депресия. Не можех да се усмихна искрено, нямах желание да гледам по 7 пъти на ден касетата с Дафи Дък, нито да задуша пресните картофки, както синът ми ги обича – с малко чесън. Не ми се излизаше с приятелки да поклащат тъжно глави, докато се самосъжалявам и самосъжалявам, не ми се говореше с никого. Мълчах си и с детето, а то, горкото, нямаше как да избегне унилата ми физиономия.

– И в този точно най-сринат момент нещо се преобърна, все едно невидима душа ми каза:

„Спомни си за барон Мюнхаузен!“

Станах, хванах се за косата и дръпнах нагоре – гушнах сина си и отидохме на кино, на пица, на паратропер (нещо като виенско колело, ама по-гадно). Въртяхме се 3 пъти. Повръщах 3 дни. Ефектът беше поразителен: взех си отпуск, отидох на фризьор, станах фурия в кухнята, изчетох всички приказки на сина си и му купих колело. Успях да му обясня, че любовта невинаги е щастлива, но животът продължава – хубав или лош, само да сме здрави. Известно време живях спокойно, без да изпитвам вина, че съм лоша майка и в никакъв случай – баща, когато се влюбих. Влюбих се много, много силно. Детето гледаше изумено

превъплъщението ми от нервна отрудена женица

изглеждаща на 45, вместо на 33 години, в стегната мацка, която ходи на работа с неговото колело и си пее (фалшиво) не само под душа, а и на балкона. Харесвах се, но, да, познахте: чувствах се страшно виновна, че… летя. Че прелитам край детето, без да знам и без да ме интересува колко са му писали по рисуване, по английски, по алгебра, че закъснявам и то ме чака гладно (на балкона). Че ме ревнува.

– Можех да му обясня, че понякога любовта има щастлив край, да му обръщам повече внимание, да го питам за неговите радости и тревоги. Не го направих тогава, но успях да хвана влака в последната минута. Сега, когато той е на 15, най-после и аз пораснах.

Най-после разбрах, че има моменти, в които мълчанието не е злато.

Сега с моето дете си говорим за хубавите ни и лоши моменти, за презервативи и какво се случва в чата, за новия клип на Принс и последния тест по литература.

След като си посипах главата с пепел (уви, не от рози), вече знам колко отровно е чувството за вина. Поетесата Надежда Захариева каза веднъж: „Не оставайте само с едно дете, защото на първото майките и бащите само се учат, тренират как да бъдат добри родители, а на второто и третото – вече знаят.“

Имам още един шанс. Чао, бързам да не го пропусна.

Автор: Адриана Антонова

Източник: https://www.jenatadnes.com