Аз съм най-добрата майка на света. Така съм се родила. Винаги съм знаела, че когато имам деца, ще бъда перфектен родител. Дори преди да имам деца, бях. В студентските години гордо носех прякора „мама“, не защото съм успяла да забременея на пияна глава след дискотека, а защото умеех да нося, подпирам, подкрепям, прикривам, услужвам и угаждам с прецизно развито майчинско чувство на всеки изпаднал в нужда (или в нужник).
Забременях с абсолютната убеденост, че това е ролята на живота ми и е само въпрос на физиологично развитие и технологично време да я изпълня. Носих, работих, правих ремонт сама и окрилена, пазарувах, мътех, чистих, обзавеждах, отидох да раждам. И изпитах страх. Даже не страх като страх. Присъщата ми категорична увереност, че не мога да я родя. Мъчих, напъвах, крещях … и не успях. Извадиха я със спешно секцио.
Беше лилава, дебела, сбръчкана и грозна. Квичеше влудяващо. Погледнах я и се запитах „Ще мога ли да я обичам?“. Акушерката ми я поднесе за целувка, а аз казах „не“. Изпитах погнуса и обърнах глава.
На следващия ден вече я обожавах. Кърмех, гушках, цунках. E, беше ме гнус да мия наакано дупе, но да кажем, че го преживях. Вече имах безспорно доказателство, че наистина съм перфектен родител.
Тя растеше и се развиваше, а аз бях все така отлична майка. Подбирах най-добрата храна, най-безопасните играчки, най-красивите дрешки. И бях толкова безобразно уверена. Докато не дойде ден и миг, в който тя поиска да я гушна, а аз не успях.
Отново изпитах зловещо нежелание за допир. После срам. Не намерих решение. Отидох на терапевт. Говорих, разказвах, откровено и детайлно, настоявах за отговор, защо искам, а не мога да прегръщам детето си. Терапевтът ми каза: „Спокойно де, не всички жени са родени за майки“. И ме заболя. Та аз съм родена за майка! И съм най-добрата майка на света!
Не мога да готвя, но когато изпитам порив, правя виртуозни сладкиши. Дъщеря ми е щастлива да има домашни кексчета на рождения си ден. Не мога да смятам, но съм номер 1 в творческите задачи. Дъщеря ми с гордост отбелязва, че аз съм най-сръчната майка в класа им. Нямам средства да купувам модни дрехи, но умея да плета и да шия. Дъщеря ми е доволна, когато облича уникална дреха и приятелките ѝ с възхита я питат „ Откъде ти е ?“ Не мога да гушкам и да трия сълзи, но говоря и насърчавам.
Дъщеря ми знае, че е уникален човек. Тя е уверена и силна. Тя е на 9 и ходи сама на зъболекар. Пресича улиците от училище до кабинета, сяда на стола, понася процедурата, плаща и се връща обратно.
Тя има моята подкрепа за всяко ново начинание, дори да ми коства неразумна сума пари. Тя има позиции и ги отстоява смело и на глас. Тя протестира и отбелязва чуждите грешки без свян. Тя е самостоятелна и пряма, и това е всичко, което мога да ѝ дам.
Нощем я гледам, докато спи, сърцето ми се къса, но ръцете не могат повече. Защо съм сурова? Кого наказвам? Ще стане ли тя като мен?
Може би повече критикувам, но все пак ѝ казвам: „ Ти можеш, обичам те!“ Може би повече държа на собствената си почивка и лични проекти, отколкото на времето, прекарано с нея. Може би се карам с баща ѝ по-често, отколкото тя може да понесе.
Но вярвам, че съм най-добрата майка на света. Вие повярвахте ли ми?
Автор: Ирина Николова
Източник: http://www.parentland.bg
