От една страна, виждаме, че човек е част от природата, и всичко, което се случва в нея, оказва влияние върху него. Но от друга страна, се поставяме на върха на цялата пирамида като венец на сътворението, като нещо по-висше, стоящо над цялата природа.

Различаваме се от другите създания с разума си, с мъдростта, със способността за планиране и развитие. В нас има някаква особена добавка, която я няма в нито една друга част от природата. Какво място все пак заема човекът в природната система?

Човекът без съмнение е неразделна част от природата. Тялото ни принадлежи към животинското ниво, всичките му системи са подобни на тези на животните и в тях няма нищо особено. Точно така раждаме деца и се грижим за тях, както всяко животно.

Човекът започва там, където възниква неговата мисъл, образование, сила на разума, интелект, развиващ се през поколенията. А заедно с разума се развиват чувствата, осъзнаването на това, къде се намирам, кой съм. Тези въпроси се събуждат във всяко поколение, но всеки път в едно по-ново качество.

Много голяма роля тук играе образованието. Освен естественото природно развитие, ние също така се развиваме сами с помощта на специално изградени системи, предавайки научното познание и опита от поколение на поколение. Това не е просто опит за оцеляване, който животните предават на малките си.

Човек предава на своите деца мъдростта си, научното знание, мирогледа. И затова ставаме най-силните и сме способни да развиваме такива оръдия, които не са достъпни на животните. Маймуната не е успяла да използва нищо друго, освен пръчката – човек обаче изобретява най-хитрите инструменти.

Животното е напълно управлявано от природата на ниво инстинкти и не пита откъде идват заповедите, на които то се подчинява. Човек обаче може да пита: защо нещо се случва по даден начин и възможно ли е то да се направи по някакъв друг? Той търси как да излезе от различните неприятни ситуации и да достигне по-голям комфорт. Сякаш той се ръководи от същия принцип, както и животно. Но животното действа инстинктивно като машина. И макар че в човека също са заложени много много инстинкти и навици, предавани от поколение на поколение, от родители към деца, неговата особеност е в това, че той се учи непрекъснато.

Човек се учи от обкръжението, което има много силно влияние върху него, и се променя в съответствие със средата. В него живее стремежът да напусне мястото си, да се развива, да завоюва нови пространства, да се чувства властващ, разбиращ, със сила използващ всичко, намиращо се около него. Обаче виждаме, че ако човек действа по този начин – съгласно с желанието си, той е принуден постоянно да се спасява от злото, което сам си причинява. Като резултат, той се оказва най-нещастен, независимо, че стои над цялата природа.

Развиваме се под натиска на своя егоизъм, който го няма при животните. Животните действат въз основа само на инстинктите си, а човек има свобода на избор: какво и как да направи. Излиза, че във всяка жизнена ситуация имам възможност да постъпя добре или лошо спрямо другите, винаги, разбира се, изхождайки от собствената изгода. Обаче трябва добре да проверя какво именно е благо за мен. Защото човек се отличава от животните още и по това, че обладава разрушителна сила и е способен да вреди на самия себе си.

Силата на разрушението – това е властта на нашия егоизъм. И човек трябва да изпълнява заповедите на тази сила, дори и разбирайки, че тя го обрича на много труден живот. Той е принуден да се подчини на този вътрешен стремеж. Виждайки, че стои на прага на война, той все пак не може да се спре и е готов да умре, защото егоизмът му е по-силен от инстинкта му за самосъхранение.

Животното никога не може да тръгне срещу инстинкта си за самосъхранение. Спасявайки се от преследване на лъвове или вълци, женската е способна дори да изостави малките си, да ги остави да бъдат разкъсани. Природният инстинкт ни казва, че по-големият и по-здрав индивид е по-важен от малкия и слаб, затова първостепенната задача е да се спасиш. Природата задължава животното да постъпва така, подчинявайки се на инстинкта на продължаване на рода. Докато човек може да действа съвършено различно. Майката е готова да рискува своя живот, само и само да спаси децата си, което е напълно несвойствено за животните.

Животно просто се бори за територията си, за храна и за продължаването на рода. Щом усети, че е по-слабо от противника си, веднага се оттегля без какъвто и да е срам и угризения на съвестта. Тези чувства при животно просто не съществуват, а съществува нормален инстинкт, все едно работят сили, а не биологични тела. Те просто измерват коя сила е по-голяма, като по-слабият й се подчинява. А човек е готов да воюва за “правда”, “справедливост”, “истина”, но това са само проявите на неговата гордост, на неговия егоизъм. Той трябва да докаже правотата си и чрез това ще реализира усещането си за човешка личност.

Нашите тела с нищо не се различават от телата на животните. Човекът в нас – това са нашите гордост, завист, честолюбие, именно те ни отличават от света на животните. Затова мястото на човека в природата не е такова, каквото е при останалите ѝ неживи, растителни и животински части, и ние инстинктивно се отделяме от останалите. А освен това, можем да властваме над останалите части на природата: да убиваме животни, да ги заключваме в клетка, да ги правим домашни любимци, да ги отглеждаме и да ги използваме за храна. И отгоре на всичко, напълно се разпореждаме с растителната и неживата природа, смятайки себе си за нещо, стоящо над цялата природа.

Но ако погледнем човека, виждаме, че той се откроява със завистта си, жаждата си за власт и уважение, които нямат отношение към животинските инстинкти и затова го издигат над останалите. Но при всичко това, човек също е управляван от природата. Защото, ако не знам, какво ще се случи в следващия миг, това ме поставя в редицата на обикновените животни. Ако не властвам над бъдещето си дори за един следващ миг, значи вече попадам под властта на природата.

Затова ми е нужно да видя: кой съм в действителност – управляващ или управляем? Изглежда, че мога да управлявам някакви нива, намиращи се под мен. Но нямам власт над себе си и над човешкото общество, управляван съм отгоре! Тоест, дали са ми възможност да властвам над неживата, растителната и животинската природа, а над самия себе си и над това, което е над мен: над съдбата и бъдещето ми – нямам власт, напълно съм управляван.

В това се състои цялата трагедия на човека, който изглежда толкова силен и преуспяващ в делата си, има развити чувства, разум, съзнание, мощни средства. Достигнали в развитието си такова ниво, изведнъж разкриваме, че не можем дори да докоснем най-главното.

Източник: https://harmoniata.wordpress.com