– Учителю, аз идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам никакво желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива и, че нищо не върша като хората. Че съм непохватен и много глупав. Какво да сторя, за да се поправя и да ме ценят повече?
Без изобщо да го поглежда, учителят му казал:
– Съжалявам много, момко, но не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един важен личен въпрос. Може би, след това… След кратка пауза, той добавил: Но ако ти успееш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с въпроса си и после може и да ти помогна.
– О… много се радвам, учителю – измънкал момъкът, разбирайки, че за пореден път го подценяват и пренебрегват.
– Добре, казал учителят. Той свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка, подал го на младежа и му рекъл: – Излез навън и яхни коня, който е там и иди на пазара. Там продай този пръстен, защото трябва да изплатя един свой дълг. Постарай се да получиш възможно най-голямата цена и не го продавай за по-малко от една златна монета. Отиди и се върни колкото можеш по-бързо с жълтицата.
Момъкът взел пръстена и веднага тръгнал. Щом стигнал до пазара, той започнал да предлага пръстена на търговците. Те го поглеждали с известен интерес, докато не им кажел цената, която иска за него. Отворел ли дума за златната жълтица, едни от търговците му се присмивали, други направо му обръщали гръб и само един старец си направил труда много любезно да му обясни, че една златна монета е прекалено голяма цена за такъв пръстен. Някой от търговците се смилил над него и му предложил сребърна монета и една медна съдинка, но заръката на Учителя била да не скланя да продава пръстена за по-малко от една жълтица и затова момъкът отказал.
Момъкът предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара – повече от сто души, но без резултат. Отчаян от неуспеха си, той яхнал коня и се върнал при учителя. Момъкът много искал той да има златна монета за да я даде на учителя и да се отърве той от дълга си та най-сетне да го посъветва и да му помогне за неговите лични драми.
Той влязъл при стареца.
– Учителю – рекъл той – много съжалявам. Това, което ти ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две или три сребърни монети, но не мисля, че мога да заблудя някого за истинската стойност на пръстена.
– Това, което каза е много вярно и важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал учителят. – Първо ще трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхни отново коня и иди при бижутера. Той ще знае най-добре? Кажи му, че искаш да го продадеш и го питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи – ти не го продавай. Просто се върни обратно тук.
Момъкът отново яхнал коня и отишъл при бижутера. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупата си, претеглил го и след това рекъл на момчето:
– Момко, кажи на учителя си, че ако иска да продаде пръстена още сега аз не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.
– Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал учудено момъкът.
– Да – отвърнал му бижутерът. – Знам, че след време може да вземе поне седемдесет монети за него, но ако сега го продава спешно…
Момъкът много се развълнувал и бързо препуснал обратно към дома на учителя, за да му каже добрата новина.
– Седни – рекъл му старецът, след като го изслушал. Момко, ти си като този пръстен: ти си рядък и скъп накит. И точно като него, ти можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки срещнат да види и да знае истинската ти стойност?
И като казал това, той сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.
Диана Гинова
