Преди години, във времената на Абатството Даунтаун, на мостика на британски боен кораб стоял един порядъчен капитан, отправил поглед към залязващото слънце отвъд морската шир. В мига, в който се готвел да слезе долу за вечеря – както разказва историята, – внезапно се разнесъл силният глас на вахтения:
− Светлина, Сър. На две мили право напред.
Капитанът обърнал очи към руля.
− Движи ли се? – попитал, понеже в онези дни радарът още не бил открит.
− Не, капитане.
− Тогава изпрати сигнал до кораба – сърдито наредил капитанът. – Кажи им: „Курсът, който държите, ще доведе до сблъсък. Завийте на двайсет градуса.“
След няколко секунди се получил отговор от източника на светлината:
– Препоръчително е вие да промените курса си с 20 градуса.
Капитанът бил оскърбен. Не стига, че дръзвали да оспорят авторитета му, ами това се случвало пред един най-обикновен матрос!
− Изпрати второ съобщение – изръмжал той. – „Ние сме „Дръзки“ на Негово Величество – 35 000-тонен военен кораб от клас дредноут.* Променете курса с 20 градуса.“
– Великолепно, Сър – дошъл отговорът. – Аз съм матрос О‘Райли, Втори клас. Коригирайте курса си незабавно.
С почервеняло от ярост лице капитанът изкрещял:
– Ние сме флагманският кораб на адмирал Сър Уилям Аткинсън-Уилс! ПРОМЕНЕТЕ КУРСА СИ С 20 ГРАДУСА!
Последвало кратко мълчание, преди матрос О‘Райли да отговори:
– Сър, ние сме морски фар.
Докато плаваме през живота, ние, хората, разполагаме с малко ориентири, които да ни подсказват какъв курс да изберем или какво стои на пътя ни. Не съществуват морски фарове, които да ни държат настрана от криещите подводни камъни връзки. Нямаме дежурни матроси на мостика и радар на мачтата, следящи зорко за подводни опасности, които биха могли да потопят плановете ни за кариера.
В замяна на това разполагаме с емоциите си ‒ усещания като страх, тревожност, радост и въодушевление ‒ нашата неврохимична система, еволюирала по такъв начин, че да ни служи като навигация срещу сложните течения на живота.
Емоциите, от сляпата ярост до лековерната любов, са непосредствените физически реакции, с които тялото ни откликва на важни сигнали от външния свят.
Когато сетивата ни уловят информация ‒ знак за опасност, намек за романтичен интерес, признаци, че сме приети или отхвърлени от хората около нас ‒ ние физически се настройваме за приемането на тези постъпващи съобщения. Сърцето ни ускорява или забавя ритъма си, мускулите се свиват или отпускат, умът ни се фокусира върху заплахата или намира облекчение в топлото общуване с близък човек.
Тези физически, „въплътени“ реакции привеждат нашето вътрешно състояние и външно поведение в синхрон с конкретната ситуация и могат да са от полза не само за оцеляването, но и за благополучието ни.
Подобно на морския фар на матрос О‘Райли, вродената ни система за вътрешна навигация, усъвършенствана в течение на милиони години от еволюцията на принципа на пробата и грешката, би била най-ефикасна, когато не ѝ се съпротивляваме.
Но това невинаги е лесно. Емоциите ни, развивали се в съвсем различни от съвременните условия, невинаги са достатъчно благонадеждни.
В някои случаи те ни служат като вътрешен радар и ни помагат да прозрем отвъд преструвките и лицемерието, като ни предлагат възможно най-точното и проницателно обяснение за случващото се в една ситуация.
Кой не е изпитвал онова неприятно чувство в стомаха, което ни казва, че „този човек лъже“ или, че „нещо тревожи приятелката ми въпреки уверенията ѝ, че всичко е наред“?
В други случаи обаче емоциите изваждат на повърхността стари истории, като смесват възприятието ни за случващото се в момента с болезнени минали преживявания. Тези мощни усещания могат да ни завладеят напълно, замъглявайки преценката ни и насочвайки ни право към подводните рифове. В такива моменти е възможно да изгубиш контрол и например да плиснеш питието си в лицето на лъжеца.
И тук на помощ ни идва „Емоционалната пластичност“. Това е един изцяло нов метод за справяне с емоциите, който ни показва как да се „откачим“ от вредните мисловни модели, да осъзнаем по-добре емоциите си и да живеем в мир с тях, за да се наслаждаваме на взаимоотношенията си, да постигаме целите си и да живеем пълноценно точно сега.
Наричат я „новата емоционална интелигентност“ – изключителна идея, променила начина, по който обществото ни възприема емоциите!
Емоционалната пластичност означава да се освободиш от напрежението, да се отпуснеш и да живееш с повече осъзнатост. Означава да вземеш решение по какъв начин ще реагираш на предупредителната система на емоциите си.
Емоционалната пластичност потвърждава идеята, описана от Виктор Франкъл ‒ психиатър, оцелял в един от нацистките лагери на смъртта и написал след това книгата Човекът в търсене на смисъл* ‒ за това да водиш пълен със смисъл живот, живот, в който можеш да реализираш потенциала си като човек.
„Съществува промеждутък между всеки стимул и последващата реакция ‒ пише той. ‒ В този промеждутък имаме властта да изберем по какъв начин ще откликнем. А отговорът ни е ключът към нашето израстване и свобода.“
