Няма любов без болка, както няма и живот без болка. Болката е това как ние придобиваме мъдрост, сила, как ставаме дебелокожи. Но някъде между болката и мъдростта ние се променяме – защото никой не излиза от болката същия човек, какъвто е бил преди нея.

Ние продължаваме да обичаме. Но ставаме по-внимателни, не толкова достъпни, не толкова доверчиви, не толкова невинни, не толкова чисти и безнадеждни романтици, каквито сме били някога.

Ние внимаваме, боим се, не искаме да слушаме откази, не искаме да се разочароваме, не искаме да повтаряме грешките си. Разбиваме сърца, за да спасим своите собствени и можем да живеем дълги години без да говорим на някого за своите чувства, защото знаем, че те не са взаимни.

Обичаме, но вече не обичаме с цялото си сърце, обичаме на парчета, обичаме, когато сме уверени в нечии чувства и обичаме, когато времето е на наша страна, обичаме само ако е безопасно.

Ние продължаваме да се надяваме. Но все още се страхуваме: мислим, че нещо може да не е както трябва, колко добре би било, ако нещо се обърка, защото по-лесно ще се справиш с лошия изход, когато го очакваш. Живеем, но не отдаваме щастието си напълно, не вярваме, че доброто може да трае дълго, мислим, че животът задължително ще ни го отнеме.

Не даваме шанс на живота да ни удиви, защото не искаме отново да се разочароваме, защото ще разочароваме себе си. Опитваме се да предскажем, че животът ще ни пречупи, за да не се разстройваме много, когато това се случи.

Продължаваме да мечтаем. Но вече не мечтаем прекалено силно, не се опитваме да постигнем мечтата, защото не искаме отново да я загубим, не искаме да претърпим неуспех, не искаме да чувстваме, че нищо не струваме.

Искаме да докажем, че сме достатъчно добри, за да можем да разчитаме на себе си, че сме отговорни възрастни, затова мечтаем в пределите на допустимото, мечтаем за това, което можем да постигнем. Не вярваме в чудеса. Мечтаем, но не следваме мечтата, не смятаме, че тя ще се сбъдне, не се смятаме достойни за такова щастие, защото сме привикнали към болката.

Спрели сме да вярваме в чудеса тогава, когато мечтите ни са започнали да се превръщат в кошмари.

Болката променя хората, обикновено към добро, но когато хората страдат, те се опитват да направят всичко, за да я избегнат, те не искат сърцето им отново да преживее това, не искат отново да се уморят от плач и да се чувстват слаби.

Но когато се опитваме да избегнем болката, понякога избягваме и удоволствията. Когато се опитваме да избегнем болката, избягваме риска, който може да промени живота ни. Когато се опитваме да избегнем болката, избягваме да обичаме и да бъдем обичани.

Понякога ми се иска болката да не ни променя, за да можем да продължим да обичаме, да живеем, да се надяваме. За да можем да вярваме в щастието и чудесата както преди.

Понякога ми се иска ние да можем да променяме болката, а не тя нас, за да можем да намерим начин отново да бъдем себе си, да бъдем онези хора, които сме били преди да ни разбият сърцата.

Източник: https://www.webmiastoto.com