„Ако ти знаеше…“ е роман за необятната женска душа, за надеждата и избора, за втория шанс…

Това е историята на едно женско отчаяние, история за чувства, съмнения, очаквания и за онези огромни страхове, които често ни помагат да започнем живота си отначало.

Един роман – път към спасението. Четеш го и не можеш да повярваш, че във всяка буква виждаш себе си. Виждаш своята любов. Тази, която си е отишла. Тази, която стопля сърцето ти сега. И тази, която те очаква в бъдещето.

Думите се редят една след друга и неусетно променят отношението ти към живота. Става по-просто. Става ти по-леко. Започваш да дишаш с пълни гърди и да виждаш надежда в един свят, който често се отнася враждебно към теб.

Удивително е колко точно авторът предава чувствата и емоциите на жените. И самият факт, че той е мъж, те кара да си мислиш – да, все пак има мъже, които знаят отговора на въпроса „Как да разберем жените?“.

Четейки романа осъзнаваш, че искаш да живееш точно по този начин – далеч от големия град, сред природата, с една голяма любов и в неразрушима хармония със себе си. И в този момент разбираш, че можеш да го направиш. И вярваш в това!

„Ако ти знаеше…“ е не просто книга за любовта. Тя е книга за човешкия дух.

Една млада жена пристига в непознат град, напуснала родината си, напълно изгубена, измъчена от обстоятелствата, болна и …с разбито сърце. Тя идва, за да забрави миналото, да избяга от родния си град и от един мъж… а може би и за да умре.

Друг мъж, макар и съвсем обикновен (а може би най-невероятният!), става катализатор за промяна в една житейска ситуация и насочва самия живот в съвсем друга посока. Това става по загадъчен, мистичен, невъзможен начин, но точно там е и обикновеното чудо на любовта. Просто един ден внезапно се появява някой, в чиито ръце можеш да заровиш лице и да забравиш всичко. А на сутринта да се събудиш с окриляващо чувство на доверие. На нова вяра.
„Любовта не може да преодолее потока на живота. Може би защото любовта е самият живот.“

Текстов трейлър на книгата:

***

Нямам нищо освен себе си. Всичко, което имах, остана там. Сега не деля времето на минало, настояще и бъдеще. Има единствено днес – в него е началото, продължението и най-вероятно, краят на моя живот. Календар от една страница. Така е по-добре. Оценяваш трезво онова, което имаш в момента.

***

Долетях тук, когато там всичко за мен приключи. Един куфар с вещи, едно постоянно лошо време, една аз.

***

Когато чух диагнозата, не заплаках. Погледнах лекаря със старателно пригладена назад побеляла коса и сухо попитах: „Защо толкова рано?“ Глупачка. Та ти си дявол знае коя по ред пациентка с подобна диагноза, на него вече не са му останали сили за философстване и подкрепа. Конвейер от приключващи човешки животи. Той разпери ръце и заговори за възможностите на съвременната медицина. Отказах. „Не ме разсмивайте, докторе!

***

Наех си квартира на сто петдесет и две крачки от крайбрежната алея. Две малки стаички и два големи френски прозореца. От външната си страна са издраскани от бръснача на ледените ветрове.

***

В очите на Сулеме няма опорна точка, в тях е само вятърът на Буенос Айрес, където се е родила, обикнала е, погребала е две дъщери и откъдето е избягала в Овалния град, за да погребе себе си – предишната. Тя и аз в известна степен сме отражение една на друга, но премълчавам това.

***

Останаха само спомените. Естествено, човек може да вярва на спомените – те са си негови, изживени, изстрадани. Но честото връщане към тях те избутва встрани от новия път. Така можеш да забравиш за настъпилата пролет и да си останеш завинаги в есента на миналото, дори тя да е била най-щастливата.

***

Обичах един мъж, гледах го в очите и си казвах: „Господи, колко си ми нужен!“ Макар че в онзи момент той бе до мен и не възнамеряваше да ходи никъде. Отиде си малко по-късно. След три години и половина. И аз останах насаме с любовта си. Какво можех да направя с нея? Психологът ме посъветва да насоча тази любов към себе си. Не го разбрах веднага. Дори го попитах отново, изкушавайки се да изтърся някоя вулгарна шега. „Радвай се заради себе си. Обикни себе си. Заеми се със спорт, купувай си по една рок­ля от всяка заплата и така накрая ще отвориш себе си за нови чувства.“ Честно казано, опитвах да правя това в продължение на половин година.

***

Няма как да се събудя една сутрин и вече да съм силна – бих искала да е така, но е невъзможно. Затова пък мога да престана да удрям главата си в една и съща стена. А също и да сменя посоката на движение. Ако няма път на запад, тогава по-добре да тръгна на изток. Земята при всички случаи е кръгла – рано или късно всеки ще стигне там, където трябва да стигне. Само че все още не знам къде е моята последна спирка. Затова пък знам какво искам…

***

Валентина не пиеше вода, само ѝ мокреха устните. Тя не ме попита за името ми, не се поинтересува от живота ми. Наричаше ме „момиченце“ и ми стисна ръката, като каза: „Знаеш ли какво ми се иска, момиченце? Да отида на брега на океана, да забравя за лекарствата, лекарите, процедурите. Да се разхождам по крайбрежната улица, да си мисля какво още мога и трябва да направя в живота си. И въздухът да е влажен, за да не ме мъчи жажда. Ако имаш такава възможност, плюй на всичко и замини, момиченце.“ Два месеца продавах жилището, за един месец получих виза…

***

Отгледаха ме баба и дядо. Обичах и мама – именно „и мама“. Не бяхме близки, не си приличахме. „Мет­нала си се на баба си! – отронваше тя като че с упрек. – Веселиш се, смееш се, живееш за мига. И хич не ми­лиш за образованието и кариерата си.

***

Почти се научих да не мисля за теб. Все още от време на време се изкушавам да ти се обадя, да ти кажа за победата си. За да не си правиш илюзии, че си изключителен. За да не мислиш, че съм заминала в друга страна, защото се страхувам да живея там, където лесно мога да те срещна. Бих ти казала това и обръщайки ти гръб, наведнъж бих издишала от себе си онова странно време, когато ти закриваше целия ми свят.
Между другото, през годините, прекарани с теб, нито веднъж не чух „обичам те“. А уж казваше, че съм ти скъпа, че си неспокоен, когато не съм до теб. Ти по принцип не говореше много, през повечето време мълчеше. Отдавах тази твоя сдържаност на това, че не си като всички. Че си напълно различен – мъжествен, далече от проявите на всякаква сантименталност. „Обича ме, естествено, но не говори за това.“ Та нали беше грижовен, учтив. И сама се навивах: „Север, защо са ти думи, след като има постъпки?“
Преди да си отидеш, те попитах: „Кажи, обичаш ли ме?“ Дълго време не отговаряше, после троснато пророни: „Добре ми е с теб. Това не ти ли е достатъчно?“ В този момент за сетен път се убедих, че съм способна да разкрася по женски абсолютно всичко – и живота си, и чувствата на любимия мъж, и заобикалящия ме свят. Жените по рождение са художници-декоратори. С четка и палитра в ръка. А мъжете за нас са чисти платна – рисуваме, оцветяваме, тук-там изтриваме по нещо, друго пък размазваме. Но най-често накрая става ясно, че не рисуваме реалния обект пред нас, а нещо, което е плод на фантазията и желанията ни. И резултатът е пълно несъответствие с действителността. Така се получи и при мен.

***

Понякога ми се струва, че съм те измислила.

***

„Север, първо животът ти трябва да стане изцяло твой. Знаеш ли кога ще се случи това? В деня, в който се примириш с факта, че е невъзможно да се живее без болка. Всеки от нас живее с болка, друг въпрос е как се отнася към нея – като към безсмислена и изнурителна болка, или като към болка, която го приближава към изцелението.“

***

Здравей,
Отдавна не те виждам. Смених си телефонния номер, изтрих всичките ти контакти. Научих се да се сдържам, когато неканените сълзи издават тъгата ми, и да крия ръцете си в джобовете, когато сами се свиват в юмруци от ярост. Отговарям бодро на въпросите, общувам с хора и от време на време танцувам, когато музиката е весела и не ми напомня за нашите общи песни. Освен това много работя. Уж всичко е наред, но то е… игра. Навремето ти се оплаквах, че не съм открила работата на живота си, призванието си. Както е при теб. Е, сега я намерих! Сега съм добра актриса. В една роля.

***

Когато през сълзи викаш „мразя те“, значи вътрешно още по-високо крещиш „обичам те“. Или дори „все още те обичам“.

***

Винаги сме убедени в изключителността на собствените си чувства и опит. Струва ни се, че само на нас не ни върви, че само ние понасяме такива неща и само при нас те продължават толкова дълго. А в живота всичко е поравно. Ако се сдобиеш с любов, значи някой някъде я е загубил. Когато я губиш, значи тя отново е отишла при някого другиго.

***

Мама го покани в стаята, където гладех светлосинята си атлазена рокля за утрешното тържество, и напълно безизразно каза: „Запознайте се. Това е баща ти. Сергей Владимирович.“
Всяка жена среща мъж, който разделя живота ѝ на две: преди срещата с него и след това. За мен този мъж стана Сергей Владимирович. Така и не му казах татко, нито веднъж.
Сергей Владимирович се приближи и ми подаде ръка. Кимнах. Някога баба казваше: „Когато на пръв поглед не става нищо, всъщност става нещо.“ Не изпитах…

***

Той дълго ѝ се обяснявал в любов, тя дълго се отбранявала. После се предала. Влюбила се. Красивата им история продължила година и половина. Мама забременяла неочаквано, както става обикновено. Казала му. А той изведнъж я попитал: „Какво смяташ да правиш с детето? Сега не е моментът, нали знаеш, трябва да приключа с докторантурата.“ Мама се обърнала и си тръгнала. След отреденото време родила рижо момиченце, а скоро след това започнала вечерна работа. Меж­дувременно ме гледали дядо и баба. Мама тичала между университета и тъкачната фабрика.
Той си спомни за мен след двайсет години.

***

Най-често и в живота е така: в началото страшно много искаш нещо, после го получаваш и накрая си мислиш „И какво да правя с това?“

***

С течение на времето разбрах, че обстановката и хората около теб нямат вина за нищо. Мъкнем миналото със себе си и ако не ни е добре с него, няма значение къде ще избягаме – то винаги ще ни причинява болка.“

***

Всъщност колко скучно би било, ако хората отвътре бяха съвсем същите като отвън. Нямаше да е нужно да разгадаваш никого, да опознаваш никого – всичко би се виждало от пръв поглед.

***

Забързвам крачка, без да се оглеждам. Скривам ръцете си в ръкавите на якето. С гърба си усещам, как той също ускорява крачка, но го прави почти безшумно, сякаш се прокрадва. Страх ме е да се обърна. И не бива – за да не издавам страха си.

***

Не се паникьосвай, Север, това най-вероятно е обикновен минувач, който живее наблизо и също се прибира вкъщи, където го чакат. Силният удар по тила ме сварва неподготвена. Опитвам се да изкрещя – не мога. Устата ми е пълна с топла кръв.
Искам да се обърна, но още един удар ми подсича краката! Падам на земята…

***

– Помниш ли вечерта, когато те нападнаха? Споменът е неприятен. Но виж как всичко се обърна в наша полза. Слава Богу, че тази нощ бях излязъл да се разходя преди да заспя и успях да ти се притека на помощ… Когато окървавена, в безсъзнание те вкарваха на носилка в колата, внезапно усетих, че ужасно ме е страх за теб. Сякаш за тези десет минути, през които бях до теб в очакване на „Бърза помощ“, нещо в мен се промени. Разтвори се. Гледах те и по бузите ми се стичаха сълзи, защото току-що бях срещнал човека, когото бях търсил толкова дълго. Въпреки че още не бяхме разменили и дума, не се познавахме. Необяснимо чувство.
Целувам ръката му, смея се и казвам, че съм платила доста скъпо за срещата с него…

***

Черните периоди в живота понякога стават писти за излитане.

***

Да приемеш миналото и да не се ровиш в него – на това не можеш да се научиш от чужд опит. Примирието с миналото идва с времето. Това не е война до победен изстрел, а по-скоро мирно, макар и бавно разрешаване на конфликта.

***

Нашата уязвимост се дължи на честото обръщане към миналото и неговите герои. Нужни са решителност и способност за действие. Трябва твърдо да си кажеш: край, стига толкова! И да престанеш да пристъпваш на място, да не се обръщаш към багажа на миналото и известно време изобщо да не поглеждаш назад. Ако окончателно решиш да напуснеш някое място, мислѝ за това накъде ще поемеш, а не за това, с което отдавна е трябвало да се сбогуваш.

***

На всяка жена се пада по една всепоглъщаща любов. Всичко след нея е едно осъзнато усещане, когато просто се чувстваш добре, че той е до теб. И тук не става въпрос за случаите, когато, изтерзана и отчаяна, си позволяваш да обичаш, но отговаряйки на целувките му, си мислиш за другия, който никога повече няма да се върне при теб.
Осъзнатата любов не е егоистично потребителско отношение. Тя идва в живота на всяка жена, когато срещне човек, който не я завладява с красиви думи. Човек, когото няма нужда да представя в друга светлина. Хващате се за ръка и спокойно вървите напред, като оставяте зад гърба си предишните разочарования и напразните очаквания. Не изтривате миналото, но го натиквате в най-забутания ъгъл и правите стъпка към новия си живот. Да, можеш да обичаш по различен начин. Важното е да не се страхуваш, че това може да свърши.

***

Има хора, безкрайни като космоса. С мнозина можеш да се усмихваш, да се смееш от сърце, да си бъбриш за какво ли не. Но е голяма рядкост да можеш да забравиш себе си с някого до теб.

***

Името му е огледално отражение на моето. Ревес. „Ревес“ се превежда като „търпение“, „търпимост“. Баба свързваше победите на човека с тези качества. Казваше, че за всеки идва време, когато е по-добре да…

***

Той обикна настоящето ми, без да ме кара да се връщам в миналото… Всяка жена чака този мъж-спасител и силно се нуждае от него. Но далеч не всяка ще си го признае на глас.

***

Колко странно и необяснимо е всичко, свързано с любовта. Можеш да откриеш своя човек дори в неприятна ситуация – например в инцидент, както стана с мен. И колко непредсказуема е любовта – никога не знаеш къде и при какви обстоятелства ще я срещнеш. Всичко се решава някъде отгоре. А на теб не ти остава нищо друго, освен да се подчиниш на това избухване, дори интуицията ти да твърди, че с този човек няма да се получи нищо трайно. Любовта не винаги се дава задълго. Тя може да дойде, да те научи на нещо важно и пак така внезапно да си отиде.

Но нито една любов не е безследна – това е главната ѝ особеност. Тя винаги те прави по-добър, никога – по-лош. Пиша, ти надничаш зад гърба ми в дневника и мърмориш, целувайки ме по рамото: „Жалко, че не разбирам езика, иначе щях да успея да прочета поне едно изречение. Пишеш за това, което е било, или за това, което ще бъде?“

***

„Ще ти олекне, когато намериш нова опорна точка.“ Начо си допива кафето и рязко обръща чашката – кани се да си гледа. „Какво искаш да кажеш?“ Тя се приближава до мен и сяда на перваза на прозореца: „Слушай, Север, каквото и да ти кажа аз или някой друг, то може и да е вярно за теб, а може и да не е. Какво е опорната точка? Онова, което държи човека на този свят – майка, дете, куче, дърво… Мястото, където си израснала и откъдето черпиш енергия. Или пък някой друг град, непознат преди. А може би тази точка е в раздялата с миналото. Непременно я намерѝ и бурите ще отминат, а ти отново ще видиш слънцето.“

***

Не вярвам, че любовта се забравя. Невъзможно е да я пуснеш да отлети. Тя е като гълъб в клетка без вратичка – остава си там завинаги. В теб. Просто с времето започваш да се отнасяш по друг начин към онова, което е било.
С течение на времето този гълъб в клетка, отглеждан със спомени, става украшение в градината на сърцето ти. В тази градина идват нови хора, на някои от тях показваш красивата птица от миналото, други пък не пускаш по-навътре от вратичката. Но в крайна сметка непременно ще се намери някой, който ще те обикне заедно с твоите спомени. И това няма да е от милосърдие. Просто този човек има същата градина. И същия гълъб в клетка без вратичка.

***

Има хора, уютни като роден дом. Прегръщаш ги и разбираш: аз съм у дома. Ти си точно такъв. Дълго време във връзките си съм се чувствала като в дом за сираци. Дойдат, поразгледат, погалят те по главата, но избират друг. Или пък те вземат, но изведнъж те забравят на някое шумно кръстовище, сякаш си предмет.

***

Понякога спокойствието на човек се дължи на елементарното невежество.
Прекалено много се задълбочаваме, на прекалено много неща се опитваме да намерим оправдание или да се противопоставим. Знанието не винаги е сила. Знанието във всички случаи натежава, а и не всеки, получил това знание, може да го насочи в правилното русло. Най-често просто се претоварваме, препълваме се с излишна информация, чувствайки се уж подготвени за бъдещи заплахи, а всъщност ставаме още по-уязвими и беззащитни. Понякога трябва да не знаеш или да пропуснеш нещо, за да си останеш щастлив.

***

Ние много усложняваме нещата. Онова, към което можем да се отнасяме с лекота, ние разглобяваме на части, прибавяме опасенията си, препълваме го с емоции, а после носим със себе си този товар и търсим къде да го изхвърлим или на кого да го прехвърлим. Дори светът да се е побъркал, това съвсем не е повод да отпуснем юздите и трескаво да препускаме след другите.

***

Вече не си позволявам да съжалявам. Сега съм избрала да съм щастлива – да се усмихвам на света и да не мисля за онзи, който си е отишъл, нито за тези, които съм се мъчила да задържа. Това е навик, добър навик – всеки ден да се стремиш да бъдеш щастлив. Да обикнеш нов човек, да му откриеш сърцето си и да му дадеш хубавото, което носиш у себе си. Въртележка от нови стремежи: вече съм друга, неузнаваема, отслабнах, пия чай без захар, избирам си удобни сандали и ярки ризи.

***

Сега се чувствам добре. Замислям се защо не съм успяла да постигна тази лекота „преди“. Нима е трябвало да преживея всичко, което се случи, за да си поема спокойно дъх и също толкова спокойно да издишам? Но навярно винаги е така – блъскаш си главата в стената и точно в мо­мента, когато си съвсем отчаян и примирен, върху теб на тънка струйка започва да се сипе мазилка от раз­местените тухли. Отваря се път, изход, тунел – всеки го нарича различно, но точно в този момент всички го приемат като спасение. Някой вижда в преживените трудности цената на бъдещите награди, а някой отдава всичко това на съдбата с думите „значи така е трябвало да стане“.

***

„Знаеш ли, воювах дълго. Както и ти. Със себе си, със заобикалящия ме свят и с отношението му към мен. Воювах дълго, но един ден просто спрях. Престанах да чакам, да пропускам, да се разочаровам и да плача. Женските сълзи се изразходват повече по вътрешни причини, отколкото по външни. Затова започнах да лекувам онова, което е вътре в мен. И се получи. Не веднага, естествено.

***

Приятелко моя, веднъж ми беше казала, че любовта може да победи и най-страшната болест. Тогава не ти повярвах, разсмях се: това се случва само в приказните истории на Даниел Стийл. Но сега знам, че колкото и отчаяни и цинични да сме станали, в живота непременно се появява нещо по-силно, което задрасква всичко, измислено от нас по времето на помръкналите ни надежди.

***

С Ре разбрах самата същност на любовта. Тя укрепва сърцето и вярата в хубавите дни. Няма значение каква е любовта. Дори да е несподелена и изнурителна, сърцето ти живее, вълнува се, бие в такт с чувствата ти – ето това е най-ценното. Ненапразно казват, че любовта е самият живот.

***

В истинската любов няма точки. Може да се скараме, да се разочароваме, да се разделим – абсолютно всичко е възможно. Но каквито и да са причините, истинската любов все пак ще продължава да живее в сърцето. Тя е отделно от разума, живее извън случващото се. Нищо не можеш да направиш с такава любов и просто я пазиш в себе си.

***

И в това е най-важ­ното послание на любовта – когато човекът до теб те допълва, а не те взема за себе си.

***

Отварям очи и се чувствам препълнена със сила и с радост от новия ден. Нищо не ме боли. Преди половин година лекарят, изумен потвърди, че съм напълно здрава и няма дори следа от предишната болест. Учуди се, когато му казах, че съм пристигнала в тази страна със страшна диагноза, готвейки се за смъртта. Изгледа ме, сякаш съм побъркана, и ме изпрати в друга клиника. Отново ме прегледаха и потвърдиха, че съм съвсем здрава.
Сега разбирам, че болестта ми си е отишла заедно с миналото, което пуснах да си отиде. С помощта на Ревес. Мъжът, когото…

***

Навън е прекрасно пролетно утро. От кухнята се носи топъл аромат на сладкиш. Панда отново го приготвя, а се бяхме разбрали, че започваме строга диета. Ах, да, днес е неделя, последният ден от „свободата“ преди понеделник – началото на супер здравословния режим на хранене. В неделните дни моята вярна приятелка традиционно приготвя страхотния си сладкиш, на който е невъзможно да се устои. Усмихвам се на нежния мирис на домашен кекс с ябълки и тичам по пижама към кухнята. На масата е още топлият сладкиш. Панда може би е в градината. Не издържам, отрязвам си парченце и с пълна уста се навеждам през прозореца. Здравей, свят!
Щастлива съм. А вие?

Елчин Сафарли се слави като един от най-оригиналните писатели на Изтока, който пише на руски език. Описва бита и уникалните традиции на харизматичната ориенталска култура. За многообещаващия млад писател се заговаря като за „новия Орхан Памук“. Неговите книги не слизат от първите места на класациите в Русия. Наричан е още “Душевния писател на Изтока”.

Източник: http://www.gnezdoto.net