P.S.
…искам да ти се обадя и да ти кажа: „Скъпа, аз писах за теб, за нас“. Искам да чуя усмивката ти по телефона, след това да те попитам за новия ти адрес, за да изпратя по куриер книгата, когато излезе.
Или да пристигна в твоя град, да постоя под прозореца ти, да погледам как светлината угасва в него и да си тръгна, изпълнен с неугасващи чувства.
Не знам. Вероятно аз… няма да ти се обадя. Не искам да те връщам обратно в нашата история. Тя беше. И свърши. Свърши за „нас“, не за теб и не за мен поотделно. Но няма да говоря за теб.
Ще говоря за себе си – аз все още ходя на същия кей, на брега, там, където ти, а после и двамата заедно се разхождахме често.
Сега отивам сам. Без теб и сякаш за теб. Морето ме пита: „Тя защо не идва вече?“ Не знам какво да отговоря, но след това изричам предположението си: „Море, тя идва, но от другата страна, на друго място. Огледай се внимателно и ще я видиш“.
Докато пишех тази книга, всеки ден идвах „без теб и за теб“, ние с морето тъгувахме за теб, и двамата безмълвни, под нощния вятър, пред погледа на дъждовете, ветровете и студовете. После се прибирах, сядах над буквите и се връщах в нашата история, която написах от твое име.
Защо от твое име? Защото исках да вярвам, че точно така си се чувствала, че точно така си ме обичала. Че точно така аз съм успял да ти помогна. Последното е най-важно. Толкова искам да вярвам, че съм успял да ти дам нещо. Топлина, подкрепа, разбиране.
Ти ме нарече Време. И ми се иска да вярвам, че моето време за теб е било… слънчево. Това не е желание да се оправдая за грешките си и да кажа на читателя: вижте ме какъв съм сърдечен и недооценен от теб. Не. Просто… аз те чаках до последната глава. Твоето завръщане.
Ти не се върна и сега, когато дописах нашата история, мога да кажа, че вече съм пуснал на свобода „нас“.
Няма да идвам повече до този кей, няма да гледам толкова дълго снимката ти във вестника. Как получаваш награда за плодотворната си работа в твоя Фонд за подпомагане на жени, болни от рак. Повече няма да пиша за теб – сега аз и ти, тогавашните, ще останем завинаги в тази книга.
Ако някой приятел ме попита дали тя е за теб, ще излъжа и ще кажа, че историята е измислена, макар че едва ли ще ми повярват. Ако на поредната среща с читатели ме попитат измислена ли е героинята, пак ще излъжа и ще кажа: „Да“. За да те пусна завинаги, съм готов да излъжа и своя читател.
Утре ще изпратя ръкописа в издателството, след два месеца той ще се превърне в книга, след още два ще бъде в ръцете на непознати за мен хора. На всеки от тези етапи любовта ми ще се преражда в нещо по-спокойно и в края на краищата ще се превърне в светла тишина. Ще пусна на свобода нас, теб.
Ще обикна отново. Не така, както обичах теб. По друг начин.
Ще ми се роди дъщеря. Ще напиша още много книги, ще получа награди за тях.
Но ако някога те срещна, непременно ще отвърна очи, за да не прочетеш в тях едно: „Всички тези книги всъщност са за теб“.
Пази се.
