Събудих се около 3 през нощта… Въртях се, въртях се и не можех да заспя. Нещо не ми даваше мира… Нямаше реална причина, напрактика всичко вървеше добре, по всички направления, но моята проклета интуиция ми подсказваше, че нещо се случва, нещо, за което не знам…
Въртенето в леглото ми продължи до 6 сутринта, след това реших, че вече няма смисъл. Станах, пуснах компютъра и седнах да си проверя мейлите. Нямаше нищо интересно. Направих си кафе… двойно… късо… Седнах отново пред компютъра. Но не можеш да се съсредоточа, нещото не спря да ме човърка. Ти се събуди към 7. Беше учуден защо съм будна, но нямаше време да си говорим. Бързаше.
Стана време да тръгвам към офиса. Реших днес да оставя колата и да отида пеша… По пътя си купих още кафе. Преминах през близкия парк, работата ми не е далече, а когато имам нужда да мисля обичам да се разхождам. Слушалките и музиката много ми помагат да се изолирам от света и да се вслушам в себе си…
Денят в офиса си беше ден като ден. Нищо особено! Писах, четох, пак писах, пак четох… Обичайното. Телефонът ми цял ден бе замълчал, но така се бях вглъбила в себе си, че не ми направи впечатление, че цял ден не ми звъниш и не пишеш…
Прибрах се с метрото, доста по-бързо, отколкото очаквах. Теб те нямаше у дома още. Сипах си чаша вино и си нарязах синьо сирене. Седнах пред телевизора и започнах да превключвам каналите. Изведнъж чух как телефонът ти звъни от съседната стая… Стреснах се. Реших, че си се прибрал и не си разбрал, че съм тук… Викнах, но не отговори. Видях телефона на нощното шкафче, не спираше да звъни. Погледнах, беше непознат номер и звънеше за 2-ри път. Притесних се, реших, че нещото от сутринта се е случило на теб. Но щом вдигнах, разбрах, че се е случило на мен…
От другата страна на телефона говореше жена… Разказваше, че те е чакала някъде… Че не може да чака повече. Сърдеше се, че си забравил да ѝ се обадиш цял ден… И изобщо не бе усетила, че на телефона не си ти… Попитах коя е? А тя каза грешка и затвори… Но знаеш, че не е грешка… Грешка беше всичко, което си мислех, че знам…
Седнах на пода… мълчах… чаках… И с всяка секунда осъзнавах, че няма какво да чакам. Обух се… Облякох якето… Взех ключовете от колата и потеглих. Не знаех на къде… Вече нямаше къде да ида… Нямаше с кого да говоря, ти ми беше отнел всички приятелства. Беше обсебил дните ми и после най-безцеремонно просто спука розовия балон, в който мислех, че съм щастлива.
Карах може би час… Спрях в едно поле… Телефонът ми звънеше. Беше ти! Беше се прибрал и искаше да ми държиш сметка къде съм по това време. Затворих ти… Три пъти ти затворих… След това само ти написах: „Събери си нещата. Утре да те няма. Истината излезе наяве…“. След това си изключих телефона. Отидох да спя в хижа извън града… После отидох на работа без никой да разбере, че едно нещо ме е изгорило из основи.
Източник: https://glamgirls.bg
