Това се случва, когато си срещнал този някой, без който иначе те няма.

Чакаш ме на спирката, луд и вбесен, музиката в колата ти гърми… как мразя, колко много обичам, когато те виждам.

Качвам се и тръгваш, караш бързо, толкова бързо, че вече ръката ми е посиняла от стискането на дръжката, но си мълча. O, как обичам да си мълча и да те дразня само защото съм там.

Гледаш ме злобно с оная си усмивка и знам какво си мислиш, мислиш си “мамка му, какво ми прави тая, че да продължавам да я искам”.

Знам колко ме мразиш и ти, знам как кръвта ти гори, когато съм до теб, и как искаш да не си ме срещал, защото вече е прекалено късно да ме няма.

Спираш музиката и започваш да крещиш колко много съм те ядосвала, как ти „троша нервите“, а аз стоя и те обичам, с очи, с тяло, с всичко в мен. Мълча, докарвам те до лудост. Паркираш, вече сме толкова близо до края, че ако можехме да летим до последния етаж, вече щяхме да сме свършили. Гледаш ме, едвам си нося чантата, дърпаш я от ръцете ми и ме целуваш. Мълча, защото думите са най-големия ми страх, на косъм съм да те обичам гласно.

Т’ва возене в асансьора е все едно пътувам до Нигерия. Не издържам …

Влизаме, сивият мяукащ пух ни посреща, казвам му набързо “здрасти” и вече съм там.

Не знам дали събличам дрехите ми, дрехите ти, или събличам душата си, но съм толкова гола, че дори няма кожа по тялото ми.

Върху мен си. Сега крещя аз, крещя защото си ти, защото те мразя, защото няма друг, защото не искам друг, защото всичко е безумно, мръсно, злобно, боли ме… не тялото, него отдавна спрях да го усещам, боли ме онова, необяснимото, боли ме, че срещнах мъжа, без който ме няма, боли ме, че пръстите ти са инструмент за наслада. Боли…

Сега аз ти говоря, казвам ти, че си мечтая за деня, в който ще спра да те искам, казвам ти, че ненавиждам всеки допир, защото ме подлудява. Ние сме луди, там в ония чаршафи на цветя, където романтика изобщо няма. Ти си кошмар, който сънувам наяве. Блъскаш по стената, мятам възглавници, всичко е на пода. Съседите отдавна увеличиха телевизора… Гледаш ме в очите, мразиш ме, мразя те, забиваш зъби в гръдта ми, косата ми отдавна вече не е права. Гледаш ме и знаеш колко много съм ти… дала.

Лежим, лежим толкова дълго, че времето не стига.

  – Само едно не мога да си обясня… обикновено хората се разминават, защо точно на нас ни се случи да се искаме в един и същ момент?

Не отговарям, толкова ме е страх от думите ми. Тия думи са готови да ме издадат.

Думите ще ти разкажат колко трудно ми е да мълча. Ще ме принесат в жертва, само и само за да ти кажат как свят без тебе няма, как въздухът е като плява.

Как отдавна не съм цяла. Как в мен живеят вече двама… Аз нямам нужда да ти казвам. Ти нямаш нужда да ме слушаш…

  – Какво мислиш?

Бързо трябва да измисля нещо тъпо.

  – Мисля си, защо не си изхвърлил боклука и кога за последно бърсахме прах.

Смееш се, прегръщаш ме, пускаш филм, заспивамe.

Източник: http://www.goguide.bg