Та любовта.

Като дете, от времето на лексиконите и разните там цветни тетрадки, които имахме с мисли, подписи от приятели и разни подобни, имам бегъл спомен от разни мисли за любовта. Тогава любовта се изтъкваше като жертвоготовност, едва ли не мъка по любимия, едва ли не отричане на всички други и вечно чакане на любимия, дори и той да не те иска. Това беше голям признак на любов.

Нещо тази концепция хич не ми понася сега. Не са времената, в които любовта взема жертви или причинява мъка, не е обич това.

Дали времената се промениха или разбиранията на хората, но обичта е равна на свобода.

Любовта ни дава онези криле, които ни карат да бъдем да бъдем истински, да сме себе си.

В Любовта няма страх, лъжа, криене и трудност.

Любовта облекчава, а не дава товар.

Тя дава решения, а не създава проблеми.

Тя ни прави красиви от усмивки, а не бръчка на лицето от плач.

Тя лекува, а не причинява страдание.

Тя ни дава почвата да растем, като малки тревици ни полива със светлина всеки ден, а не е градушка, която ни събаря.

Любовта е утеха. Тя е силата, която крепи раменете на двама да останат винаги едно до друго, независимо от външните обстоятелства.

Тя е онази, която сутрин буди топло и вечер приспива сладко. Тя не дава мрачни, безсънни нощи, където някой страда.

Тя разбива всички представи, граници и дава нови хоризонти между обичащите се.

Тя е дъга. След порой.

Тя е красотата на пламъците в обичащите очи. Тя отваря очи, а не затваря представите за обич.

Жалко е понякога колко са изкривени представите за любов.
Но Любовта не е мъка, а лечител.

Често хората играят ролята на жертва заради другия, ревнуват, забравят себе си, за да угодят на другия. Не е любов това.

Любовта е първо към самите нас. Както обичаме себе си, така ще обичаме и някой друг. Такова ще е качеството любов. Ако изпаднем в зависимостта да доставим удоволствие на някой друг, загърбвайки себе си, ще има все повече неща, които да си забраним.

И щастливи ли сме тогава? Обичаме ли?

автор: Видислава Тодорова