Да се изправим пред тълпата.
Ела да се изправим пред тълпата. Да нагазим в маргаритките, да се съблечем на площада. Да им се посмеем на всички рапЕри. Да протестираме, че нищо хубаво вече не остана. Да наплюем метълите, хипстърите, хипитата и всички субкултури. Да се повозим на непостроеното метро. Да тичаме в тунелите и дупките му. Да ми подариш от летящите пухчета, да се нашмъркаме с винили и вехти банди. Не мога повече – идвай. Пролет пукна и аз ще го направя, ако още малко се забавиш.
Да ми скъсаш роклята на цветята и всички останали, да вдигаме шум на киселите съседи, да се качим на Копитото и да крещим, че всичко е наше.
Защото е, когато в оная лятна нощ лежахме по едни зимни поляни до Кулата, а ти хвана ръката ми в тъмното и ми каза, че ухая невероятно. Ела, преди да пресека на червено всички софийски кръстовища.
Пролет е. Да полудеем пред Народния, да обиколим катакомбите на НДК, да си отворим бар в Рила и да го кръстим „Витоша“, а ти да ми наливаш от онова малиновото вино и да облизваш ръцете ми от боровинките. В оная хижа, дето вече никой не ходи. Под боровете и дъждовете пролетните. Да ни вали, да ни налива в очите от пясъка сахарския, да се качим на черешите, да изтечем с цветчетата в шахтите. Пролет е. И вече ми писна и майната му на всичко, което липсва без теб. Седя под липите в Града на липите. С правите улици и квадратните светофари, качвам се по тепетата в града на айляка и крафт бирите, в Капана, под чимширите. Ела да бием камбаната, да изиграем нещо антично в Амфитеатъра, да се качим на Юндола при бабите, при помакините и чешмите, да ми измиеш косите, златните.
Да потекат реки от изобилия, да никнат кокичета и лалета в сърцето ми. Да си направим къща от сеното им окосеното, в нивите им нежънати. Да мирише на млеко и дюли рано сутринта, когато слънцето още не се е показало зад баирите. И да се върнем отново тук с влака, да им пикаем на гарата, на морала и на разбиранията за невъзможна любов. Да се изсмеем на скептиците, на врачката в подлеза. Ела. Пролет е.
Да бъдем крайно невъзпитани, защото възпитанието отива на тези, които не знаят какво да правят с телата си. С езиците индиговите. Не е логично да вехнем по стаите си. Да презряваме в чужди легла. Да консервираме чувства по спирките. Да покълват телефоните от мълчание, да се раждат рингтонове на непрочетени мисли по теб. Извикай белите гълъби, обяви стачка на бъдещето и ела в очите ми нецелунатите. Прекалено е кратко утрото, за да се будим в чужди поляни. И прекалено кратки са дъждовете, за да валят самостоятелно, прекалено дълбоки коритата на реките, прекалено свенливи жените на другите. Ела да се изгубиме. Пролет е. Изписах си буквите и в края на азбуката е време да се появиш. Като Ю-то на юли, като М-то на май, като Я-то на лехите с ягодите. Аз съм избелила платната и съм готова за тръгване. Размести въздуха, за да отплаваме с „майната му“ и „писна ми“.
С любовта, за която мечтаят децата. С тази, която ми обеща, когато цъфнат гюловете.
Само вдигни котвата. Само ела. Само това. Само тогава ще има причина за лято.
Източник: http://www.goguide.bg
