Обичах те.

И любовта ми беше безумна. И силна.

Но въпреки това не беше достатъчна и за двама ни.

Не беше достатъчна, за да компенсира студенината ти.

Вярвах, че никога няма да се уморя да ти я давам.

И ти давах любовта си. Търпението си. Нежността си.

Докато сушата в теб не пресуши сърцето ми.

Исках да участваш в любовта ни.

Исках да се научиш да даваш.

Искаш да се научиш да обичаш.

И не разбирах, че ти вече даваше. И обичаше.

Себе си.

Толкова много, че в сърцето ти нямаше място за нас.

За мен.

Осъзнах, че не бях нищо за теб.

Не. Това не е вярно.

Бях ти удобна.

Приемах пасивността ти и се надявах.

Вярвах.

Чаках.

Някой ден да ме оцениш. Да ме поискаш. Да ме съхраниш.

Но този ден не дойде.

Ти не дойде.

Не и истински. Не и със сърцето си. Не и с душата си.

Остана затворен в себе си. Остави и мен, затворена в самотата ми.

Докато не разбрах, докато не приех, докато не осъзнах, че нямаше да ме спасиш.

Трябваше сама да спася себе си.

И ето, най-накрая намерих сили да ти кажа „Сбогом“.

За да посрещна живота си.

Вдъхновено от мрежата… и живота