Истинската любов е онази, която мълчи, не контролира, не поставя условия пред другия, а просто го обича – несъвършен, такъв, какъвто е!

„Кога за първи път се съгласи любовта да не те превръща в жертва?“ – попита ме веднъж мой ученик. Този въпрос може да бъде зададен сериозно само ако си видял изкривяването и не си се оставил да бъдеш убеждаван от символи. Всеки човешки ум е омагьосан от знанието – думи, които означават само онова, което казваме, че трябва да означават. Запленени сме от силата им, но ние сме магьосниците, които са им я дали. Омагьосани и несъзнаващи, използваме думите, за да нараняваме себе си и другите. Думите, чрез които мислим, ни карат да се страхуваме. Думите, които изричаме, ни омайват.

Когато бях на двадесет и няколко, сключих със себе си споразумение за думата любов. За мен тя означаваше силата на живота в действие и създаваше баланс между благодарността и щедростта в съня, който споделях. Виждах себе си по същия начин – силата на живота в действие. Бяхме едно. Щом бях любов, как можех да бъда жертва на любовта?

Любовта, силата на истината, твърде често се използва като извинение за отричането на истината. Хората се научават да обичат, като поставят условия. Те обичат, ако… ако и те са обичани в замяна или ако могат да контролират живота на другия.

Човечеството практикува тази изкривена версия на любовта от хилядолетия. Ние рядко обмисляме възможността за любов без условия или критики и рядко я въплъщаваме. Любовта, която повечето хора изразяват и преживяват, е противоположност на любовта. Същото като дървото, което отразява живота, тя е копие на истината, но не е истината. Като паднал ангел, тя е пратеник, оплетен в собствените си лъжи. Тя е знание…майсторска история, разказвана по пленителни и опасни начини.

Толтекското изкуство на живота и смъртта – Дон Мигел Руис, Барбара Емрис

Издателство: Кибеа, kibea.net