Не искам да търся смисъла в думите. Или зад тях.

Искам да го намирам в жестовете. И да го дарявам.

В мълчаливата прегръдка, когато не ти остава нищо друго, освен да приемеш нещата такива, каквито са;

в опита за шега, когато се опитваш да спреш сълзите;

в споделения момент, когато невъзможността ти казва „недей“ и има кой да ти каже „ти можеш“;

в неочаквано подадената ръка, когато залиташ от ръба на несигурността си;

в грижливо приготвения горещ чай или силно питие, за да преглътнеш тъгата или гнева си;

в телефонно обаждане с изреченото най-обикновено „как си“, тонът на което обаче е по-важен от въпроса;

в смелостта на директния поглед, точната дефиниция на нещата и откровеното „да“ или „не“;

в една простичка усмивка, пък дори и да е изпратена от хиляди километри разстояние;

в споделянето не само на това, което имаш, но и на това, което си;
в малките и глупави неща, на които понякога не обръщаме и внимание;

в…

Търсим смисъл във всяко нещо. За да определим стойността и важността, която има за нас. Така сме устроени. Отсяваме. И не на думи.

А един жест сам по себе си е Смисъл. Израз. Желание. Близост. Отношение.

И е важен.