Някога ще родя син и ще направя всичко наопаки. Още от тригодишен ще му повтарям:

„Скъпи! Не си длъжен да ставаш инженер. Не трябва да бъдеш юрист. Не е важно какъв ще станеш, когато пораснеш. Искаш да си патоанатом? Чудесно! Футболен коментатор? Превъзходно! Клоун в мола? Отличен избор!”.

И когато навърши 30 години, ще дойде при мен, потен, оплешивяващ клоун с размазан грим, и ще ми каже: „Мамо! На 30 години съм! И съм клоун в мол! Такъв живот ли искаше за мен? Какво си мислеше, като ми казваше, че висшето образование не е задължително? Защо ми позволи да играя с децата, вместо да решавам задачи?“.

А аз ще кажа: „Мили мой, но аз следвах желанията ти и не исках да те притискам! Ти не обичаше математиката, предпочиташе да играеш“. А той ще каже:

„Аз не знаех какви ще са последствията, бях дете и не можех да вземам решения, а ти, ти ми провали живота“ и ще изтрие лицето си с мръсен ръкав. Аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще кажа: „Значи така. В живота има два типа хора – едните живеят, а другите търсят виновници. И ако не го разбираш, значи си идиот“.

Той ще каже „Ах!“ и ще припадне. И ще са му необходими поне пет години психотерапия, за да се справи.

Или не така. Някога ще родя син и ще направя всичко наопаки. Още от тригодишен ще му повтарям:

„Не бъди идиот, Влади, мисли за бъдещето! Учи математика, ако не искаш цял живот да работиш в кол център“.

И когато навърши 30 години, ще дойде при мен, този потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки по лицето, и ще каже: „Мамо! На 30 години съм и работя в Hугъл. По 20 часа на ден, мамо! Нямам семейство. Какво си мислеше, че правиш, като ми говореше, че добрата работа ще ме направи щастлив? Какво искаше да постигнеш, като ме караше да уча математика?“.

А аз ще му кажа: „Скъпи, но аз исках да получиш добро възпитание! Исках да имаш възможности“. А той: „И за какво са ми тези възможности, ако съм нещастен? Минавам край клоуните в мола и им завиждам, мамо. Те са щастливи. И аз можех да съм на тяхно място, но ти, ти ми провали живота!“ и ще потърка белега от очила на носа си. Тогава ще стана, ще го погледна внимателно и ще кажа: „Значи така. В света има два вида хора – едните живеят, а другите само се оплакват. И ако не разбираш това, значи си идиот“.

Той ще каже „Ах!“ и ще припадне. И ще му трябват пет години психотерапия.

Или пък друг вариант. Някога ще родя син и ще направя всичко наопаки. От тригодишен ще му казвам:

„Аз не съм тук, за да ти казвам каквото и да е. Аз съм тук, за да те обичам. Отиди при татко си и питай него, аз не искам да заемам крайна позиция“.

И към трийсетата си година той ще дойде при мен, този потен, оплешивяващ режисьор, и с тъга в погледа ще ми каже: „Мамо! На трийсет години съм. И вече трийсет години се опитвам да привлека вниманието ти. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо. Но ми се струва, че всичко това ти е безразлично. Защо никога не ми каза ясно мнението си? Защо все ме пращаше при тате?“.

А аз ще му кажа: „Скъпи! Аз не исках да решавам нищо вместо теб! Просто те обичах, мили мой, а за съвети си имаме татко“. И той ще каже: „Не ми пука за татковите съвети, мамо. Аз искам поне веднъж да разбера ТИ какво мислиш за мен. С твоето мълчание, с твоята дистанцираност ти, ти ми провали живота“ и театрално ще закрие очи с ръка. И тогава ще стана, ще го погледна внимателно и ще му кажа: „Значи така. В живота има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време нещо чакат. И ако не разбираш това, значи си идиот“.

Той ще каже „Ах!“ и ще припадне. И ще му трябват пет години психотерапия.

Този текст е една отлична профилактика на майчиния перфекционизъм – стремежът да сме идеалните майки.

Отпуснете се! Колкото и да се стараем да сме добри майки, нашите деца пак ще има какво да разказват на терапевта си…

Автор: Светлана Хмел

Източник: https://cleverbook.net