Съжалявам, но пропиля своя шанс. Ще продължа напред. Без теб…

Бяхме идеални един за друг. Или поне аз си мислех така. Защото бях глупава. И наивна. Защото вярвах на думите ти. И затварях очите си за постъпките ти. Защото вярвах на обещанията ти. Обещания, които никога не си имал намерение да изпълниш…

Не мога да не обвинявам и себе си. За това, че не се вслушвах в гласа на разума си. Защото дълбоко в мен той ми нашепваше, че не си добрият избор за мен. Казваше ми, че накрая ще бъда излъгана и наранена. Но аз реших да не го слушам. Реших да избера самозаблудата пред болезнената истина.

Да, имаше много знаци, които ясно ми казваха, че трябва да си тръгна. Но аз избирах да се върна. Избирах да отворя ръцете и сърцето си за теб и да ти простя. Приемах безусловно всичко в теб – и лошото наред с доброто. И единственото, което исках, беше да си истински до мен. Да ме допуснеш в сърцето си така, както аз те допуснах в моето. Но вместо това, ти беше ту нежен, ту студен. Попарваше всеки мой опит да направя нова крачка към теб. Поставяше бариери помежду ни. Бягаше. Връщаше се за малко и пак се отдалечаваше. И нито веднъж не се запита как всичко това ми се отразяваше. Нито веднъж не се замисли за това, че ме караше да страдам…

Винаги бях на последно място в списъка ти с приоритети. Преглъщах, приемах, правех компромиси, макар да знаех, че това просто не съм аз. Защо го правех ли? Защото те обичах…

И въпреки това, когато всичко свърши, ти ми липсваше. Липсваше ми бъдещето, което ми обещаваше. Липсваше ми самозаблудата, че един ден ще бъдем това, което вярвах, че сме… Липсваше ми да те имам в живота си. Казвах си, че е по-добре да си щастлив от време на време, отколкото да си нещастен през цялото време. И днес се опитвам да си простя за това… За това, че се опитах да те върна, макар да знаех, че не трябва. За това, че ме беше страх да продължа напред. За това, че бях станала зависима… от лъжовната представа за това какво можеше да бъде нашата любов.

След това ти бях ядосана. За всички лъжи. За всички неспазени обещания. За всичкото пропиляно време. За това, че никога не се извини. А накрая дори ме обвини – че не те разбирам, че съм вечно недоволна, че не знам какво искам. Аз знаех какво искам. Исках уважение. Исках истинска любов. Исках човек, на когото да мога да разчитам.

Днес вече не съм ти ядосана. Защото разбрах, че гневът ме дърпа назад, към теб. Към миналото и болката. Към това, което беше съществувало само в главата ми. И затова избрах да се освободя от гнева и да продължа.

По-силна съм, по-мъдра съм, по-себе си съм. Вече знам какво искам и какво заслужавам. И какво не бих преглътнала и търпяла отново. Бурята премина и пречисти ума и сърцето ми от теб. Пречисти ме и ме направи нова.

Затова днес вярвам, че отново ще се влюбя. Но този път няма да е в теб. Ще се влюбя в мъж, който съобразява всяко свое действие с мен, защото не иска да ме нарани. Мъж, който ще ме избира отново и отново и който ще ми позволява да избирам него. Мъж, какъвто не беше ти…