Жени! Досущ като всички други. На пръв поглед. На втори си удавник. Без сламка. Много мъже са поемали този поход. Краят – трагичен. Не плувай срещу течението. Не можеш да се бориш с вятъра. Единственото, което би могъл, е само да се оставиш да те носи със себе си. Ясно осъзнал, че един ден ще се стигне до някоя висока скала, от която ще те хвърли без обратен път, без право на избор. Тоест сам ще ти се иска да скочиш. Това ще е краят. За теб! За нея е просто ново летене в по-широк хоризонт. За такива жени не се иска логика. Душа ти трябва и смело сърце.

“Повечето хора на моята възраст са напът да се задомят, напът да станат родители, напът да започнат работа, напът да построят нещо. А аз….. абе да речем, че все съм на път. Да, но пък съм една от малкото, които могат с лека ръка да си съберат багажа, да изтрият миналото, да побегнат в нова посока, в нов дом, в нов град с напълно непознати хора. Мога да го направя с трепет и вълнение. Без да се притеснявам, че е непознато. Гледам си опакования куфар и си мисля… Къде ли не бях влюбена, къде ли не наричах вкъщи, къде ли не се размотава поне една моя четка за зъби, къде ли не преливах от щастие? После тръгвах отново, с нови хора, с нови надежди и винаги същата – развълнувана. Никога не бях сигурна каква ще е обратната посока. Така и не се връщах там, откъдето бях дошла. Мисля че най-хубавото от пътуването не е това, че ще се върнеш. Човек винаги се връща някъде. Най-хубавото от пътуването си остава самото пътуване. Някой хора нямат дом, защото сами по себе си намират топлина навсякъде или си носят цирка. Нещо като костенурки. А може би всеки трябва да извърви своя път!” – написах преди време във фейсбука си и го признах гласно.

Не ме връзвай. Не ми взимай свободата. Не ме карай да се срамувам от същността си. Не искай от мен да бъда добрата съпруга. Да пера, да чистя, да готвя. Да се грижа за дома, докато ти работиш, за да изхранваш семейството. С приведена глава да казвам: „Да, скъпи!“. Не го умея този театър. Правя го по желание, не ме задължавай. Аз не съм твоя. Не съм ти жена. Мога да ти бъда само равна. С теб, до теб, но не и твоя. Понякога съм си достатъчна. Понякога не мога да дишам без теб. Боготворя те. И докато се обърнеш вече съм си събрала куфара и съм тръгнала. Ако ми кажеш, че съм луда, ще ти отговоря, че знам. Ти точно за това ме обичаш.

Мъжете все казваха „Има нещо в теб!“ и ме молеха през сълзи да остана завинаги. В това беше трагедията. За тях. Аз се чувствах достатъчно свободна да си тръгна. Те искаха да бъда тяхна вечност, а аз изпадах в ужас от подобна перспектива. „Ако останеш с мен, ще те обичам завинаги!“ – казваха. Точно тези думи ме караха да полудявам и да отлитам. Каква шега! Та кой човек обича вечности?

Такава съм. Голяма съм колкото цяла една вселена, но съм и толкова дребна, да мога да се събера в два куфара и няколко кашона. Достатъчно мъничка съм да се побера в двете ти шепи вечер, когато ми е студено, и съм достатъчно голяма да мога да превзема цял един свят. Ако ме питаш каква бях вчера – не помня. За утре и на мен ми се иска да знам. Такава бях. По малко навсякъде. И всичко едва докоснато, после бързо забравено. Пориви към друго. Страст към хаоса. Към непознатото. Едва доядени ястия. Едва обикнати хора. Едва запазено приятелство. Едва подредени къщи. Едва почистени ъгли. Едва дорисувани картини. Едва дочетени книги. Едва довършени идеи.

Не ме превземай. Не можеш да спечелиш тази битка. Не можеш да се бориш срещу някого, когото го няма. Мираж. Нирвана. Докато мигнеш и вече се е свършило. А си влюбен. В мен ли? После цял живот ще питаш… Аз ли съм? Не мога да бъда аз. Не съм аз. Точка.

Източник: https://glamgirls.bg