За тухличките, с които зидаме щастието.
Толкова е лесно да спреш на завоя, за да мине пешеходецът. Така палтото му и съвестта ти ще бъдат чисти.
Толкова е просто да кажеш на детенцето, което е счупило чаша: „Няма нищо, малчо! Счупеното е на щастие”, а не да крещиш половин час, като че е счупило не посуда, а е разбило сърцето ти.
Толкова е лесно да се разплачеш, когато ти се плаче, и да се разсмееш, когато ти е смешно. Да си позволиш да се влюбиш. Да се научиш да изразяваш гнева си по неагресивен начин.
Толкова е просто да звъннеш на майка си сега, не после.
Толкова е лесно да станеш на крака след театралното представление и да аплодираш актьорите прав. Краката ти ще издържат това, а на артистите ще им е приятно. Аплодисментите са единствената им награда.
Толкова е лесно да си оставиш личното мнение за себе си, ако с нещо не си съгласен в социалните мрежи. А енергията, която изразходваш за злостен коментар, може да бъде насочена за нещо съзидателно в реалността.
Толкова е просто да сме благодарни. Да кажем „благодаря“, когато някой ни отстъпи място, когато бързо ни е отговорил на писмо, когато ни е пуснал на минем, когато ни е подал нещо, когато е приел поканата ни за кафе… Защото, ако си говорим честно – никой не ни е длъжен за нищо. Нито родителите, нито децата, нито приятелите ни, нито портиерът.
Толкова е естествено да кажем „не” на всичко, което не чувстваме близко и което ни плаши. На хората, които ни причиняват болка, на хората, които не споделят нашите ценности, на скучните книги, на грубия таксиметров шофьор… „Не” на насилието под всякаква форма – вербално, ментално, физическо… Уважавайте себе си. „Не” на всичко, което ни разрушава и „да” на всичко, което ни прави щастливи.
Толкова е лесно да пуснеш есемес „Обичам те!”. Просто така. Без повод. Просто защото ти е провървяло, че имаш на кого да изпратиш подобен есемес.
Толкова е просто да нарушиш правилата поне за един ден. Да си позволиш да си смешен. Да изчезнеш. Да откриеш приказния слънчев следобед извън суматохата на ежедневието. Все едно къде – дали на тавана при прашните забравени книги от миналия век или във филмотечното кино, или на полянка край поточе извън града.
Толкова е лесно да се усмихнеш на случаен минувач при разминаване, да смигнеш на малкото дете в количка и да му направиш муцунка, докато то тъкмо се опитва да се разплаче.
Толкова е просто да направиш кафе на колегата, с когото сте в постоянна разпра и да му сложиш един бонбон в чинийката до чашата с ароматна течност на бюрото.
Толкова е лесно да простиш и да поискаш прошка.
Толкова е просто да помолиш за помощ и ти да предложиш помощта си.
Толкова е лесно да спреш да контролираш близките си, да престанеш да мислиш вместо тях и да ги оставиш да бъдат себе си, независимо какво ти се иска на теб.
Толкова е просто да разбереш, че Бог има, но това не си ти и да спреш да се опитваш да управляваш този свят, ситуациите и обстоятелствата в него, поведението и съдбите на хората, както и своя собствен живот. Толкова е лесно да бъдеш щастлив тук и сега.
Ето ги малките прости и лесни неща – вашите „благодаря”, „моля”, „няма страшно”, „обичам те”, „дай да те прегърна”, „целуни ме”, „радвам се да те видя”. Това са тухличките, от които е построено голямото човешко щастие.
Източник: https://spisanie8.bg
