Срещал ли си жена. Онази, която те поглъща целия. Тази, която е причината за тишината около теб, дори да се намираш в най-шумната тълпа. Същата, която ще накара сърцето ти да тупти на места, за които не си имал и представа, че е възможно да го усетиш. Ясно. Отчетливо. Категорично. И светът става различен. Въздухът става сладък, карамелен и има вкус на капучино с малко канела – хей така, за вкус. Гледаш как мехурчетата от пяната му лекичко припукват по ръбчетата на устните ѝ.
Да! точно това ъгълче искаш да целунеш първо, а после да обираш пяната… дълго, толкова дълго, че светът да забрави да се върти… или не… Ще се завърти шеметно като виенското колело от детството ти… Господи!
Беше отдавна! Сега се давиш насън в езерата на две очи, а косите имат аромат… на нея! Искаш да имат твоя аромат, да потъваш в този водопад… И нейният стон, когато я прегръщаш, да се слива с твоя. Насън. Поне насън. Имал ли си такава жена… От онези, които карат сетивата ти да сменят предназначението си. Виждаш я със сърцето си. И я чуваш с душата си. А тя пее със стъпките ѝ. Времето спира, защото няма власт над такава жена. Тя може да е в началото на зрелостта си и със същия успех би могла да е зряла. Няма значение.
Тя е сладка като онова капучино с канела… Изпивал си я. Помниш ли?! В онази нощ, когато Луната беше цяла, а есенните листа бяха дрехата на Земята… Или беше лято, горещо и знойно… като нея… Плакала ли е за теб такава жена. От онези, които знаят цената на сълзата. И могат да ти я изпратят в писмо… Думите плачат с теб и вместо теб. Заедно с нея. Заслушвал ли си се в прегръдката на такава жена. От онези, които чуват деня ти. Нейният ден е твоят ден, защото ти си в него. Нищо друго няма значение…
Само нощта, когато пръстите ѝ леко описват профила ти… спират се на устните ти… клепачите ти потрепват, а нейните очи са затворени… Защото тя вижда с ръцете си и знае със сърцето си… А устните ѝ… Устните ѝ са като вода, която се стича по цялото ти тяло… и по душата ти…
Тръгвала ли си е от теб такава Жена?! Кажи ми, тръгва ли си е… Не става въпрос за нея. Става въпрос за теб. За онзи момент, когато вървиш сам по улицата и нечий глас разчупва огледалото на тишината. Нейният глас… Господи! Не!… Прилича на нейния…
И си спомняш улицата, есенните листа, лекия бриз и ръката ѝ в твоята. Не си спомняш какво ти разказваше… Помниш ромона на думите… и колко беше щастлива… Вървиш обратно по стъпките на Времето… Там онова бижу на витрината толкова прилича на нейното. Ароматът на кафе… и нейният парфюм… Колко пъти е бил единственото ѝ облекло… И имаш отрязък от време, равен на остатъка от един живот, за да си спомняш… Усмихни се… Имал си я… И си е тръгнала…
автор: Жени Иванова, На Прага на Душата; източник: myvelikoturnovo.com
