Това писмо е писано по времето, когато Ван Гог се е захванал усърдно да учи теология – традиция, която идва по бащина линия, тъй като дядо му и баща му са били проповедници.

“Ако се стремим да живеем честно и искрено, ще сполучим, и макар тогава истинските болки и разочарования да са неизбежни, както и грубите грешки и злините, които ще извършим, все пак по-добре е да горим вътрешно, макар и да грешим, нежели да си останем тесногръди и прекалено предпазливи.

Човек трябва да обича колкото може повече, там е истинската му сила; защото който много обича, той много върши и много може, и това, което е сторено с любов, е сторено добре… Да кажеш малко, но смислени думи е по-добре, отколкото да говориш много думи, които са само празен шум, и са толкова по-ненужни, колкото по-лесно ги изговаря устата. Ако истински обичаме достойното за обич и не прахосваме любовта си по незначителни и празни и суетни неща, ще виждаме по-ясно пред себе си и ще станем по-силни.

Колкото по-скоро се помъчим да овладеем определен вид дейност, определена професия и да си изработим един относително самостоятелен начин на мислене и действие, и колкото по-твърдо се придържаме към здрави принципи, толкова повече укрепва и характерът; това съвсем не значи, че трябва да станем тесногръди.

Да постъпваме така е мъдро, защото животът е кратък и времето минава бързо; когато ни бива в една професия и разбираме добре една работа, добиваме поглед и знания и за много други неща.

Понякога е хубаво да обикаляме много по света и да общуваме с много хора, пък и това е често наш дълг и призвание; но който предпочита да си остане сам и спокойно да работи, и да има съвсем малко приятели, той се движи с най-голяма увереност сред хората и по света.

Не трябва никога да се осланяме на това, че сме се отървали от грижи, трудности и пречки, нито да се стремим към лек живот. Дори и сред образовани кръгове и в най-добра среда, и при най-благоприятни условия трябва да запазим нещо от първичната същност на един Робинзон Крузо или на естествения човек, иначе не ще намерим опора в себе си; никога не бива да оставим вътрешния огън у нас да угасне, а трябва да го поддържаме. Който запазва за себе си нищетата и я обича, той притежава голямо съкровище и винаги ще чува ясно гласа на съвестта; а който слуша този вътрешен глас, най-добрия дар Божи, и го следва, ще намери накрая в него приятел и никога вече не ще бъде сам.

Щастлив е, който вярва в Бога, защото той ще надмогне накрая всички мъки в живота, макар и не без труд и страдания…

Това, от което се нуждаем, е безкрайното и прекрасното, ни повече, ни по-малко, и добре ще стори човек да не се задоволява с нищо по-малко и да не се чувствува спокоен, докато не го е постигнал.”

Амстердам, 3 април 1878 година

Източник: manifest.bg