Удивителният език на жените – да се говори без да се изговаря, да се чува недоловимото – изразява вниманието и специалния интерес към пространствения език, който е поезия, свят на вербалното изразяване на невербалното.

Времето – това е тема за всяка жена. Никога не е лесно да се реализираш, особено когато не ти достига време.
Как в отредения ни времеви цикъл да получим своята достатъчност?
Как да рисуваме с мастило върху стъкло така, че образът да се съхрани?
Как да се научим да споделяме сила във всеки един момент?
Рисувам от живота си картина, за да имам нещо, на което да се наслаждавам, и при това искам да бъда добра,
в раздразнението си да намирам предмети, да ги хвърлям, да крещя, оставайки гола, но преструвайки се, че се прикривам…

Да си тръгва, после да се връща и отново да търси върху стъклото това, което само тя разбира.
Да идва и пак да се опитва да бяга, и общо взето да бъде жена, която понякога се укротява.
Да иска да рисува с мастило, но не и да се изцапа с него!
Но не е възможно да бъдеш жена и да не бъдеш уязвима, и докато прозорецът е отворен, не ще спре да долита злият вятър…
И отново, ругаейки, да спира този постоянен въртел, пред който жената, ще не ще, се прекланя.
И пак да рисува с мастило, създавайки това, което за нея е красиво!

Игра с времето? Да откраднем нещо от времето. Не е ли така?
То ни краде живота и изобщо ни учи да крадем, защото постоянно всичко ни се струва малко.
То иска да живеем с това усещане! Така е по-лесно да ни възбужда, по-лесно е да ни управлява.
Колко сме откраднали от времето, колко много неща сме натрупали! И тъй всичко вече е умишлено предопределено за нас. Ние бяхме научени на изкуството да взимаме, но не и как да го използваме. Вече е трудно да го удържаме, остава само да се приспособим. Ти, който си ни научил на изкуството да крадем, научи ни и как да го използваме!

Да определиш проблемите значи да се приспособиш отново! Все пак, в какво се корени проблемът? В това, че времето не спира! И най-интересно е, че времето ни позволява да се изолираме от самите себе си. Каквото и да вземем от времето, то престава да съществува. Тук нещата опират до фиксирането в паметта или наличието на нещо от миналото. А нали като дете си си играела с времето… Възрастните ти казваха, че си играеш с кукли. Просто всички са забравили кога за първи път са стиснали ръцете ти – ръцете на едно момиче. Спасиха те от детството, чупейки и изкълчвайки раменете ти, и, докато си чакала да извикат името ти, те са те поставили в кавички!

Ти си жена и търсиш това, за което знаеш твърде малко, в глупав порив нещо да определиш. В това отмерване на времето, в което не си се намерила, имаш нужда да се разсееш, да си тръгнеш, накъдето те отведат краката, да се оттеглиш, да се притиснеш към земята, или да стигнеш там, където морската вълна ще отмие всичко от теб. Застанала във водата до кръста, със скръстени на гърдите ръце, вдигни лице към севера, където са замръзнали звуците, дошли заедно с теб на този свят.

Източник: olegcherne.ru