Виктор Франкел е известен австрийски психиатър, психолог и невролог. Излизайки през 1945 година на свобода от концлагера Освиенцим и узнавайки, че цялото му семейство е загинало, той не се пречупил и не се ожесточил, макар да живеел именно с надеждата да срещне роднините си. Франкел не само построил психологическата теория и философия за смисъла, а отворил очите на милиони хора за възможността да открият смисъла на собствения си живот.
По долу ще прочетете глава от книгата му „Кажи на живота „Да!““, която започнал в концлагера и завършил на свобода.
… Човек, загубил вътрешната си устойчивост, бързо се разпада. Фразата, с която той отклонява всички опити да бъде ободрен, е типична: „Аз няма какво повече да чакам от живота“. Какво можеш да кажеш тук? Как да възразиш?
Цялата сложност е там, че въпросът за смисъла на живота трябва да бъде поставен по друг начин. Трябва сами да разберем и да обясним на съмняващите се, че работата не е в това какво чакаме от живота, а какво чака той от нас. Във философстването ни е нужен коперниковски обрат: ние трябва не да питаме за смисъла на живота, а да разберем, че този въпрос е обърнат към нас – ежедневно и ежечасно животът ни поставя въпроси и ние трябва да им отговаряме – не с разговори и размишления, а с действия и правилно поведение. Да живееш в крайна сметка означава да носиш отговорност за правилното изпълнение на задачите, които животът поставя пред всеки, да изпълняваш изискванията на деня и часа.
Тези изисквания, а заедно с това и смисълът на битието са различни за различните хора и в различните мигове от живота. Т.е. въпросът за смисъла на живота не може да има общовалиден отговор. Животът, както ние тук го разбираме, не е нещо смутно и размазано – той е конкретен и изискванията му към нас са много конкретни за всеки един момент. Тази конкретност е свойствена за човешката съдба: у всеки тя е уникална и неповторима. Нито един човек не трябва да се сравнява с друг, както не може да се сравнява една съдба с друга и нито една ситуация не се повтаря – всяка призовава човека към различен начин на действие. Конкретната ситуация изисква от него да действа и да се опитва активно да формира съдбата си, или като се възползва от шансовете си да реализира в преживяванията си ценностни възможности (например, удоволствие), или просто като приеме съдбата си. Всяка ситуация остава единствена и уникална и в тази уникалност и конкретност допуска един отговор на въпроса – правилния. И когато съдбата е наложила страдания на човека, той трябва да види в тях способността им да го пренесат към неговата неповторима задача. Той трябва да осъзнае уникалността на страданието си – та нали в цялата Вселена няма нищо подобно; никой не може да го лиши от тези страдания, никой не може да ги изпита вместо него. Въпреки това, в зависимост от това как този, на когото е дадена такава съдба, понесе своето страдание, се заключава уникалната възможност за неповторим опит.
За нас, в концлагера, всичко това далеч не беше отвлечено разсъждение. Точно обратното – тези мисли бяха единствените, които ни помагаха да се държим. Да се държим и да не се отчайваме дори тогава, когато вече не оставаха почти никакви шансове за оцеляване. За нас въпросът за смисъла на живота отдавна вече беше далече от този разпространен наивен поглед, който го свежда до реализация на поставена творческа цел. Не, ставаше дума за живота в неговата цялост, включващ в себе си също и смъртта, а под смисъл ние разбирахме не само „смисъла на живота“, но и смисъла на страданията и умирането. За този смисъл се борехме ние!
